Ако бях тръгнала да пиша роман, щеше да е с кръв и сълзи, казва П. С., докато забърсва с опакото на дланта си влагата по очите си. Предизвикана от обида, от отношението на хората, от всичко. Тя е жената, която прекара няколко денонощия в Цар Симеоновата градина, а вчера следобед бе принудена да напусне убежището си под звездите. Представители на Общинска охрана грубо са изхвърлили пенсионерката от пейката, която тя бе превърнала в свой дом, преровили са торбите, които е носила със себе си, дори са извили ръката й. Срещнахме се с възрастната жена часове след като е била подложена на унижението. Когато ни забеляза, тя не искаше да коментира, беше отчаяна, уплашена и нямаше представа как и къде ще прекара нощта. Постепенно изля мъката си, в разхвърляните й мисли се усещаше огромна тъга, а сълзите й се стичаха като река от очите и още повече затрудняваха разказа.
Блъскаха ме, извиха ми ръката, гривната ми даже успя да изтръгне. Погледнете ми краката- жива рана се отвори, отвсякъде тече вода, издула съм се навсякъде. Обвини ме единият, че съм го ритала- според вас с този крак мога ли да го ритна. Ако можех щях, но аз не мога да стъпя, камо ли да ритам.
Единият от охранителите, знам го по физиономия ми взе личната карта и я държа половин час, докато ми ровеше в торбите и ми хвърляше нещата. После я хвърли някъде тук. От един час я търся в торбите и в тревата, не я намирам никъде. И самоличност нямам вече. По цял ден стоя тук- от сутрин до сутрин гледам хората как минават, сърцето ми плаче. Вчера едни циганета ми ровеха в багажа, какво, пари ли търсят?
Имам двама сина, единият е опериран от дискова херния. Не искам да го притеснявам, а другият си има свои грижи, знаете как е с канторите. Баща ми е работил в този парк, помагал е много, аз също съм давала всичко за другите, гледала съм, хранила съм, а сега съм сама като куче. Мъжът ми беше много добър човек, но и той си отиде млад, на 48 години почина. Това ли заслужавам?
Едно бедствие ни дойде в къщата и всичко отиде по дяволите, животът ми отиде. Синът се ожени и снахата профука всичко на комар. Имахме жилище в Кършиака, после се преместихме в Тракия, то е една стаичка. Обаче не случихме на съседи- тормозят ме постоянно, крадат ми нещата, викат…ужас. Бях станала като вейка, косата ми побеля, не смеех да се погледна в огледалото. Махнах се оттам, не издържах. Тогава се преместих тук, да гледам хората. От притеснението и от мизерията са тези рани- вижте, по краката, по ръцете…навсякъде. С последните пари отидох две нощи да спя някъде. Искаха ми първо 40 лв., после намалиха на 15 лв., като в общежитие. Там си лекувах раните, имаше вода, тоалетна, телевизор, дори климатик. Но няма вече, няма откъде да взема пари и пак съм тук…тук и ще си умра. Принуждават ме да върша неща, които не са ми в природата- да крада, да лъжа и да се унижавам. Аз не съм проста, образована съм, на клошарка ли ви приличам?
Сега накъде ли? Ами оттук и през моста. Не искам помощ, уважавам младите хора, вярвам им, защото и аз като млада съм помагала. От два дни тук все идват, питат ме, снимат ме, но това не е помощ. Аз да не съм маймуна тука. Няма да ви кажа къде живях, и името си няма да кажа. Имам толкова хубаво име, но вече го намразих, искам да го забравя…
