Иво Дернев
Мислих как да коментирам случилото се в дома на семейство Тепавичарови. Но не можех, не знаех как. Нямах сили, след като видях как изнасят труп след труп от адреса „Македония“ 25 в Пловдив, впил се в черната хроника. Усетих миризмата на гниеща плът, която още не е вкусила живота. На смърт, вместо бъдеще и надежда. На гнилоч, вместо любов. Дълго търсих причина да напиша тези няколко реда. Но не откривах. Тъй като не си обяснявах как един 32-годишен мъж може да насочи дуло в слепоочията на 4 и 8-годишните си деца и да натисне спусъка. Точен, премерен изстрел във всяка от малките главички, без трепване, уверен в правотата си, без емоция. И вероятно със силен, поне за човека зад револвера, мотив.
Представям си как този Георги зарежда оръжието си, обмисля известно време онова, което ще стори. Пие чаша вода с аспирин. И тръгва. Гърми съпругата си, а после докосва дулото в ангелските русокоси главички на децата си и… бам, бам… После натиска челото си с нагорещения от изстрелите метал и натиска спусъка. И всичко свършва. В един миг, в едно дихание, в един сън. И всичко е край. Колко лесно! Аз, Георги, нямам драма, нямат я и децата ми, и съпругата ми. Ще се видим на оня свят.
Никой не знае какво може да се случи рязко в главата на един човек по време на криза- духовна, емоционална, финансова, човешка. А, по дяволите (ако помагат, но дори те са вдигнали ръце в днешната трагедия), аз искам да знам. Защото преди да ида на тройно убийство и самоубийство, бях на Бабинден в родилното на Хирургиите. Там хората, които даряват живот, се молеха за повече деца, за щастлив бебешки плач, за любов, за майки и татковци без репродуктивни проблеми (а ние сме свикнали докторите да скверним, да ги мачкаме, да съсипваме семействата им). Точно в 11.35 ч. акушери и гинеколози погледнаха към небето, отправиха молитва и организираха ритуал за повече здрави деца.
В същия миг полицаи разбиват вратата на детската стая на „Македония“ 25, за да открият два детски трупа с дупки в главите. Хлапета на 4 и 8 годинки…
Тази нощ, аз се моля да не се раждат деца, за които има дори минимален шанс да свършат на 4 или 8 години с куршум в челото, в малките си легълца. Тъй като рискът е все по-голям. Защото таткото е ревнив, зъл, депресиран, агресивен, репресиран, измъчен, смачкан, финансово съсипан, пиян, нашмъркан, незадоволен, ненапоен, не, не, не… Нито една шизофрения, нито едно идиотско състояние, не оправдава акта на Георги. Поне за мен. Никой няма право да посегне на живот, само защото го е създал. Колкото и да мисля за делото на Георги и подбудите му, все повече искам да нахълтам в Съдебна медицина, да навия ръкави и да направя така, че след онази графа „Битови престъпления“ да бъде прибавено едно „Съд в отвъдното“.
Но няма да го сторя! Защото животът дори в отвъдното е собственост на онзи, който го притежава, а не на онзи, който му го е дарил. И защото този вид съд не променя нищо, само съсипва всичко!
