Между сръбския и българския език, между Капана и Балканите, разговор повече за хората, отколкото за границите, за езика, паметта, балканския характер и силата на литературата.
Срещнах сръбския писател Сърджан Милевич съвсем случайно в Капана, малко преди официалната му среща с публиката в Пловдив в началото на тази седмица. Между кафенетата, шума на квартала и естествената балканска смесица от езици, се получи един непринуден разговор. Аз задавах въпросите на български, Сърджан отговаряше на сръбски, а в разговора се включваше и писателят и преводач Цветозар Цаков, който помагаше с превода и често добавяше свои нюанси.
Още в началото разговорът естествено тръгна от мястото, на което се случваше – популярно заведение в Капана.
„Кафаната* е език сама по себе си“
За Милевич кафаната не е просто пространство, а културен код:
„Кафаните са точно такова място, където хората се срещат и разговарят. Там можеш да говориш за всичко – дори за разликата между „жега“ и „суша“ в два близки езика. Понякога именно такива разговори ти помагат да разбереш нещо ново дори за собствения си език.“
*(бел.авт.: На сръбски „кафене“ (заведението) е кафана (kafana), а за разликата между „жега“ и „суша“ водили дебат с Цветозар малко преди да ги прекъсна).
Книгата, която го вълнува в момента
На въпроса коя книга го е променила, Милевич не посочва „най-важната“, а тази, която в момента му влияе най-силно:
„Сега много важна за мен е „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов. Темата е близка до това, върху което работя – отношенията с бащата, неговото присъствие и отсъствие в живота ми.
Първото изречение в романа – „Моят баща беше градинар, а сега е градина“ – е метафора, която бих искал и аз да мога да постигна в писането си. Да кажеш едно изречение и то да остане дълго в човека.“
Разказът като по-точна форма
Макар да пише и поезия, Милевич признава, че се чувства по-истински в прозата:
„В поезията има много пространство за тълкуване. А в добрия разказ всяко изречение има своя функция и всички заедно трябва да направят едно цяло.“
„За мен Балканите са море“
На въпроса дали е по-трудно да пишеш за Балканите или да избягаш от тях, той отговаря без колебание:
„За мен Балканите са море. Няма бягство от него.“
Новата му книга е посветена именно на израстването на Балканите:
„Интересува ме как онова, което сме чували като деца – от баби, дядовци, съседи, от улицата, от семейната маса – ни е оформило. Как ни е научило да гледаме света. Дори как толкова лесно псуваме.“
Споделя, че дори ругатните са част от балканската културна чувствителност:
„Псувните са много образни и важни. Те казват много за нашия манталитет, че сме страстни и сърдечни хора.“
Любими непреводими думи
Когато разговорът стига до думите, които трудно се превеждат, Милевич избира „занос“:
„Нещо между вдъхновение, устрем и вътрешен порив. Не знам точната българска дума.“
От Цветозар Цаков идва и друга любима сръбска дума:
„Uživam“ – „наслаждавам се“, но с по-пълно, почти телесно усещане за присъствие в момента.
Какво може литературата, което политиката не може?
Милевич отговаря:
„Литературата показва емоционалния апарат на човека. Напомня ни, че всички, независимо къде живеем и какъв език говорим, искаме едно и също – да бъдем щастливи.“
И допълва:
„Литературата ни напомня какво ни прави еднакви. Политиката постоянно ни напомня какво ни разделя.“
Защо Балканите са такива?
В края Милевич споделя нещо, за което рядко го питат:
„Никой не ме пита защо на Балканите сме такива, каквито сме. А аз мисля, че сме толкова богати – на традиции, храна, език, култура – и толкова горди с това, че понякога прекалено много държим да кажем: това е наше. А най-хубавото е, когато просто седнем и говорим, както сега и намираме общите неща, без да спорим кой ги е измислил пръв.“
Разговорът завърши именно с тази мисъл, че истинското богатство на Балканите не е в това кой е „първи“, а в способността ни да бъдем любопитни един към друг и да разпознаваме общото помежду си.
Може би именно това е най-точното описание на самия разговор в Капана – една случайна среща, в която езиците се смесват, преводът става почти излишен, а литературата за кратко успява да направи Балканите по-близки.
фотогалерия: Гери Георгиева
Сърджан Милевич гостува в града под тепетата в рамките на фестивала „Пловдив чете“, литературния салон Spirit & Spirit и инициативите на Къща за литература и превод. Той се срещна с четящите хора на Пловдив в клуб „Петното на Роршах“, а срещата с пбуликата бе модерирана от писателя и преводач Цветозар Цаков.
Сърджан Милевич пише разкази и стихотворения. Има бакалавърска степен от Факултета по филология, Катедра по обща литература и теория на литературата, както и магистърска степен по Kултурна политика и мениджмънт от катедрата на ЮНЕСКО в Университета по изкуствата в Белград.
Първият сборник с разкази на Сърджан ‘First time for all of us’ / ‘Svima nam je prvi put’ издаден през 2019 г. от Zenitbooks, Сърбия. Негови разкази са отличавани в различни конкурси в Белград, Загреб, Сараево, Ниш, Баня Лука, Широки Бридж. Сърджан е активен в областта на правата на човека и се занимава с проекти, свързани с Балканския регион.
Цветозар Цаков (1983 г., Ловеч) е завършил езикова гимназия в родния си град, а след това комуникационни науки и журналистика в Аахен, Германия и в СУ. Автор е на сборника с разкази „Винилови души“, 2020, „Жанет 45“, спечелил наградата „Южна пролет“, и на стихосбирката „Понякога се случва“, 2023, „Жанет 45“. В негов превод, съвместно с Калина Йорданова, през 2021 г. излизат избрани стихотворения на босненския поет Драшко Сикимич. Учредител е на сдружение за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship, с което организира събития на млади алтернативни и ъндърграунд артисти от Балканите у нас.
