Днешната работа- за следващите поколения

Темида

Евелина Димитрова

Изведнъж светът пропищя: „Криза!” и всички започнаха да се оглежадат, за да видят откъде им е дошло и какво ще последва… За американците, които консумират най-голям процент от световните блага, си е криза да  съкратят почивката си с ден-два или да хапват малко по-малко, не дай си Боже да вземат да отслабнат! За нас досега не е било проблем, че  майките не могат да получават заслужените „детски”… че пенсионерите ни умират от студ и глад… че инвалидите не могат да излязат от домовете си… И преди кризата си беше така, и сега е така, кажете нещо ново…
Новото е, че трябва да роботиш поне на две места, за да оцелееш, докато учиш. При 24-часовата организция на денонощието и физиологичните ти потребности се оказва невъзможно, но ние все пак оживявяме. Ако изобщо успееш да завършиш, шансът да си намериш сносна работа е почти същият, като на този с три висши образования – минимален. Търсиш с месеци и летвата слиза малко по малко, а накрая  пада и се радваш, ако изобщо имаш някаква работа. Тя не ти харесва, в нея не можеш да влагаш творчество, не изразяваш себе си, не се развиваш… Надяваш се на повишение, но до него не се стига (познатите и/или роднините на шефа са винаги по-умни и по-добри от старите кучета, а шефът, от своя страна, е винаги прав)…. Търпение, мълчание, стрес… и после защо сме болни?
Болно е възпитанието ни. По народопсихология сме мазохисти. Търпим и си мълчим и сами се оставяме да бъдем потискани и унижавани. Не сме единна нация, пък и не сме много инициативни… защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я оставим за следващите поколения- един ден децата ни да му мислят.
Ако поне половината от нас осъзнаят, че промяната трябва да дойде от нас самите, може скоро да се справим с личностната криза, която ни е налегнала и да не се остявяме да свикнем с нея, както вече свикнахме с финансовата.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.