Издателство „Летера“ кани пловдивчани и гости на града през уикенда на следващите два интересни маршрута по проект „Духовни маршрути в Пловдив 2023“. Вече няколко години, маршрутите разкриват по увлекателен начин тайните на непознати места в града, архитектурни шедьоври, исторически личности, културни забележителности и др. Есенните теми са в областите литература, архитектура, археология и изобразително изкуство. Проектът е финансиран от Община Пловдив и е част от Културния календар на града за 2023 г.
Темата на маршрута в събота е изобразително изкуство и култура. На 16.09.2023 г., в 11:00 ч. от сборен пункт пред Централна поща, водачите проф. д-р Галина Лардева и доц. д-р Младен Влашки ще разкажат за „Монументалното богатство на пловдивските художници“ и „Атанас Кръстев (Начо Културата) и неговото дело“.
Проф. д-р Галина Лардева е професор по история и теория на изкуствата, зам.-ректор на АМТИИ – Пловдив, артистичен директор на Националните есенни изложби от 2013 г., автор на кураторски проекти и изкуствоведски изследвания.
Доц. д-р Младен Влашки е доктор по сравнително литературознание и по философия, университетски преподавател, литературен историк, критик и журналист; лектор по български език, литература и култура в Славянския семинар на Университета във Фрайбург от април 2018 г. Маршрутът тръгва от Централна поща, преминава през Община Пловдив , ул. „Съборна“ и завършва в Галерия „Червеното пони“.
Mонументалното изкуство в Пловдив е често пренебрегвано и пропускано от минувачите, но то крие в себе си не по-малко загадки и история. Гостите на маршрута ще се запознаят с едни от най-значимите монументални творби на известни пловдивски художници, между които сграфито „Коне“ от Д. Киров, сграфито „Прослава на славянските просветители“ от Г. Божилов-Слона, сграфито „Тракийско минало“ от Д. Киров, стенопис в Музей на Възраждането от Д. Киров, сграфито „Хр. Г. Данов“ от Г. Божилов-Слона, мозайка „Стария Пловдив“ от Г. Бояджиев, З. Бояджиев, мозайка „Пощенски гълъби“ от Г. Божилов-Слона, мозайка „Орфей“ от Д. Киров и др. В галерия „Червеното пони“ ще бъде изнесена беседа за делото и заслугите на Атанас Кръстев (Начо Културата).
Вторият маршрут е посветен на литература и архитектура и е в неделя – 17.09.2023 г., от 11:00 ч., сборен пункт – площад „Централен“. Темата „Тютюн“ в Пловдив ще бъде представена от водачите доц. д-р Младен Влашки и Теодор Караколев.
Теодор Караколев е историк на изкуството с магистърска степен от Нов български университет, изучава периода между двете световни войни. Занимава се с проучвания и популяризиране на архитектурата и изкуството във фондация „Български архитектурен модернизъм“, както и с журналистика в сферата на културата в пловдивски и национални медии.
Целта на маршрута е запознаване с една от емблематичните теми от пловдивската история в модерните времена. С тютюна са свързани както обществени дейности – труд, бунтове на тютюноработниците, благотворителност (на личности като Димитър Кудоглу), така и архитектурни артефакти (тютюневите складове в квартала, известен днес като „Тютюневия град“) и литературни конкретизации по темата. Участниците ще бъдат запознати с нейните всеобхватни за града аспекти: развитие на тютюневата индустрия, нейното влияние върху архитектурния облик на града, влиянието й върху обществените отношения в него и отражението й в романа „Тютюн“ на Димитър Димов.
Основни места за посещение: „Тютюневият град“, мястото на работническия бунт от 1953 г., складовете по ул. „Иван Вазов“; сградата на Ректората на Пловдивския университет, в която е работил Димитър Димов; историята на Дома на благотворителността и на народното здраве „Кудоглу“ (на мястото на днешната централна поща); бившето кино „Република“, където е проведено едно от първите обсъждания на романа „Тютюн“; улица „Антим I“ и къщите, в които са живели някои от прототипите на героите му и самият Димитър Димов. Освен романа „Тютюн“ в основата на литературния маршрут ще бъдат и мемоарите на Любен Станев и книги на Георги Райчевски.
Участието в маршрутите е безплатно!
– – – За ЗДК Атанас Кръстев, Заслужил Деятел на Културата, ЗКПЧ/БКП се появи подробно сведение първа ръка от очевидец -служител в Управлението и кореняк от Тепето- Мая В. в разрез с полит-коректната митология за “Начо културата”. Оттогава онзи “Сайт” на два пъти промени изцяло оформлението си, Архив и Търсачка бяха затрити, но информацията изтървана в облаците остана запазена / разпространена другаде:
https://podtepeto.com/aktualno/kusthite-v-starinen-plovdiv-propuskani-ot-turistite-video/
Мая Вълканова в plovdiv-online.com, 2014
{[Коментар спасен след двукратно изтриване 2004 и 2014 в Раздел “Стария Пловдив” на
Plovdiv-OnLine.com/special/stariya-plovdiv/******** към статии от Баев от 1997]}
==================
Начо “културата” или ДИКТАТУРАТА?
С изнизването на годините види се, че не може да се отлага повече. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да възразява, а трябва.
Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен („съпричастен“, както казваше поетът соцреалист).
Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на ня#КОЙ. Ние останалите си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии. Но не прекалявайте!
През шейсетте години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. („Турна очила и връзка и култура взе да пръска“ смееше се Кераца с първия Начов покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември = хотел Молле, закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци).
Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум събори Червенков и сложи другаря Живков. Излюпи се „Априлското Поколение“ пловдивски художници, в която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски първоначално, впоследствие – като се загнезди в Недкович – разнообразена с най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
икономист, хора специалисти да гонят задачите.
Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си – и последен – Градоустройствен План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (проф. д-р впоследствие; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за АИРезерват; година 1967-8).
Огромният принос на проф. арх. Пейо БЕРБЕНЛИЕВ да замисли в средата на 60-те години, да намери и вдъхнови съмишленици; да основе, структурира, организира, Директира Институт ИПК за практическа ФИЗИЧЕСКА, дюлгерска грижа за Старините в Майка България; да го доразвие до най-затънтени кътчета; признат впоследствие за Национален =НИПК= с международно утвърдена Школовка бива сега съзнателно игнориран след като „държавата“ се приватизира и …отиде конят в ряката. Д-р БЕРБЕНЛИЕВ беше академик -изследовател и преподавател- не само, но и Горд Дюлгерин, Човек ПРАВЯЧ =Homo FABER= и ние сме длъжни да почитаме Opus BERBENLIEV.
Милиционеризиран НИНКНКНКН тормози с високомерни всезнайници заптиета чантаджии осиромашалите наследници на стари фамилии (а Мадарският? Казанлъшката? Боянската?Скалните?) и превръщат Старината вместо в Достоинство – в ТЕГОБА.
Стратегът Начо усеща колко приятно му става на Другаря Началник от Столицата („Лъчко! О!“) като му постеле гнезденце за уикенда, като погъделичка всекиго според ранга; и решава да „ОбОбществява“. Тази дума прикрива грозната практика на
Отчуждаване.
Открадване.
Изселване.
ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ.
Кореняците – вън!
Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се намести в „Къща-Музей“ ЧЕРВЕНОТО МУЛЕ? Ами че то там си живееше достойно старо семейство кротки кореняци, от които Народната Власт „обобществи“ та Начо изсели хазяите си. Другарският Жилфонд после продаде стаите първо, а после и сградата, и двора на “единствен обитател” Начо на нормирани държавни цени, не на свободни. Статус „къща-музей“ обаче за да получи имотът не може да остане частна / лична собственост, Министерството на Културата трябва да поеме поддръжката, да плаща заплата на уредник, ток, вода, данъци и такси… надали.
В оная епоха хем уж „забрана“ можеше да се въведе за населението за покупкопродажби – хем за царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно място. Равни бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.
Нахалният самозванец на свободна практика Фьодор КараКАЛИНКА е некомпетентен осмокурсник (5години в трети курс) от НеБеУу.
Собственик на сенчесто финансирана Фондация „БГстански Архитектурски ПостМодерн“ ах, сестро!
Докато нивята буренясват. Овчиците плачкат!
Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975 година, и др.) стана основна мисия на Начо =Диктатурата на Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители. Ето сегашната многохилядна тълпа кадърници (https://www.marica.bg/plovdiv/gradat/pitat-kade-sa-parite-za-znakova-kashta-v-stariq-grad-snimki) КАЛИНКИ в СелСъвета се затруднява да поддържа и стопанисва не само, но даже и да КОНТРОЛИРА заграбените имоти и тихомълком ги РЕ-приватизира, МУТРИфицира и ГЕРГОВизира.
„Творческа база“ стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре скучаещ, който нехае за разместените керемиди, но декламира политкоректни клишета за Начо.
Калдаръм-кокони, дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бебета и бабета достолепни, на раздумка в клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия?
Кореняците, като сте го изГРАДили тоя Град – хайде сега, къш!
„Заслужил Деятел“: помните ли вие читателите как и кои ставаха „заслужили“; пред кого заслужили, пред народа ли, или пред “Народната” ВЛАСТ?
Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и Скара-Бира, Сергии, Сувенири … сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия – Теодор вече разбира се) – Божидар поп Антов, „АНТОВАТА“ къща на върха над Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев – пред заключената, барикадираната тежка порта с неговото име в бронз: „За какво ни отнеха дядовата ми къща? Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!“ – и плю.
Обезлюдяване на ТриХълмието било резултат от признаването му за Архитектурно-Исторически РЕЗЕРВАТ =АИР= от държавата = такава БАСНЯ се лансира за замазване на Факта, че това си беше ПРОИЗВОЛ НА НАЧО Диктатурата („културата“ подигравателно). Презиран от кореняците като парвеню, този станимашки арогантен навлек проповядваше измислицата, че пришълците по-добре оценяват и разбират Старините, отколкото осиромашалите стари фамилии наследници, които са ГРАДИЛИ ГРАДА. Като начало той изсели хазяите си и присвои къщата, двора, имота и почти целия връх на Небета…
Доказателства съществуват -категорични и неоспорими- че нито Държавата, нито Общината, нито Партията не възнамеряваха да изселят коренното население и да завземат имотите превърнати в изкуфяли черупки с по някоя кисела чиновничка вътре на синекурна заплата:
1.пощенски клон за улесняване на населението срещу Куюмджиоглу –проектант арх. Иван Мандаджиев, НИПК; и
2.трите къщи по два етажа за детска градина = шест групи челяд –проектант арх. Петър Дикиджиев, НИПК.
3.държавен зарзаватчия
4.държавни хранителни стоки – Лили в Протохристовата къща
=Такава беше Официалната ПОЛИТИКА!
ИЗСЕЛВАНЕТО НА ДРЕВНИТЕ ФАМИЛИИ ГРАДИЛИ СТАРИЯ ГРАД, ОБЕЗЛЮДЯВАНЕТО ОТ ЖИВА СТРУКТУРА С БЕБЕТА, С БАБЕТА И ДАНТЕЛИ НА ПРОСТОРА ДО УМЪРТВЕНИ ЧЕРУПКИ, ДО МУТРИФИЦИРАНЕ И РЕ-ПРИВАТИЗИРАНЕ, ДО ГЕРГОВИЗИРАНЕ БЕШЕ ЛИЧЕН ‘П’Р’О’И’З’В’О’Л’ НА НАЧО, ЗКПЧ, ЗДК, ДИКТАТОР БКП
Парвенютата дето скимтят как се били допряли до „кмета“ Начо (Диктатурата-БКП) нека се свестят и да си избършат лигите. Медалът си има гръб.
След промените сякаш се разчу, че Начо бил … потърпевш, видите ли, жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!
Право бил завършил, мярна се някъде, че Начо имал юридическо висше образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без “вишо” Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не РабФак (ако си спомняте Работническите Факултети за …каскети) – не бе, нищичко: Начо не умееше две думи грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без образование, „талант самороден“. Освен ако на стари години пенсиониран се е съпикясал да си купи (като по Нушич) тапия „Doctor Honoris Causa“ от някоя “Alma Mater” дето нацъфтяха на всеки тротоар за в още една рамка на стената. Менте нечленоразделно.
А дали пък не владееше езици, като беше така приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който всички лесно четяха отлична, изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана непреодолим.
Попийваше. Яко. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като нямаше, “ Априлското Поколение“ пловдивски художници бяха все спиртосани, и че Начо Културата беше начело?
Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене – не мислете, че Начо Културата е купувал картини. Всички те са му „дарове“ за разни негови „услуги“ и за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти поръчкова контрактация … В Америка много лесно може да изгърми някой губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме имунитети нашенски. Игрички.
„De mortibus nihil nisi bene“ ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не съм казала за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му пръст на Начо, Бог да МУ прости…
Послепис:
Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
името ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА да е известно на някого?
На две кутии Слънце-първо, фанатично вкопчила се в “Южен Вход На Тунела” =работно заглавие на обекта докато никой не можеше да знае Що Е То= десетилетия наред от 60-те години? Стара мома, която така и пропусна да се омъжи и спретне еснафско гнезденце като хората и да завъди Челяд? За да ни разкрие и поднесе на България Пловдивския АНТИЧЕН Театър?
Що нюх!
Що хъс!
Що интелигентност, мъдрост, упоритост да надхитрява администрации, собственици, Другари (безпартийна, за разлика от нейната сянка арх. Коларова, секретар БКП), кметове, фелдфебели = “улица” Цар Ивайло от Жълтото надолу до Света Марина беше застроена с етажни кооперации с южно изложение (drive.google.com/file/d/1uanVNWSahE10XqtKXd72CV6Q81kXdB4T/view)
Нито булевардче, нито мраморна плоча, нито бронзова табела, нито тенекиена не носи името
=== ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА ===
Едно съществено допълнение:
Голямото перчене на Начо „културата“ беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със „автентични мебели от епохата“, за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел на „Културата“, а на г-жа ЕЛЕНА УЗУНСКА – най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни Нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, камо ли станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук споменем -анонимно, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят.
Хора засенчвани от Главния ЦАР, който позираше всъщност върху техните плещи …
{(източник: коментирани ценни архиви на Баев в Plovdiv-OnLine; препечатани 2020/дек под …ПодТеЛето)}
================