АктуалноЗабравеният градНовини

Къщите в Старинен Пловдив, пропускани от туристите (ВИДЕО)

Екипът на единствения дигитален гид под тепетата предлага видео разходка с 5 архитектурни перли, достойни за посещение

Често смятаме, че когато сме туристи, е достатъчно да посетим най-популярните места в даденото селище. Понякога обаче, скритите съкровища са не по-малко впечатляващи. Такъв е и случаят с много от къщите в Старинен Пловдив. Вече сме ви разхождали виртуално из Балабановата къща, къща Недкович, къща Клианти и къща Хиндлиян, но има още архитектурни бижута, които заслужават вниманието ни. Екипът на единствения дигитален гид под тепетата събра за вас още 5 архитектурни перли, достойни за посещение:

Данчовата къща (Къща на Георги Данчов – Зографина)

Сградата е построена в края на XVIII век. След освобождението на България от турско робство в нея е живял известният български художник и фотограф Георги Данчов – Зографина, известен революционер, съратник на Васил Левски, бивш заточеник в Диарбекир и опълченец по време на Освободителната война.

Къщата е с несиметричен план, с три етажа, единият от който е под земята. Впечатляващи са красивите дърворезбовани тавани. В подземния етаж е направена винарна, а на горния е разположена зала с мултимедия, която може да се използва за събития. За момента тя не е отворена всекидневно за свободно посещение, освен в дните, когато под покрива и има изложба. Обявена е за културна ценност с национално значение.

Сградата е реставрирана по автентични технологии в рамките на съвместен проект на Занаятчийска камара в Кобленц (Германия) и Община Пловдив с финансиране от Германското Федерално министерство за икономическо сътрудничество и развитие.

Къща на Павлити (Синята къща)

Къщата на Аргир Павлити е построена през 1849-1850 г. Известна oще като „Синята къща“. В нея е запазен един от малкото стенописни портрети – най-вероятно на собственика. Вътрешността на къщата е богато декорирана – тавани, врати, долапи, стенописи. Скоро след първата реставрация, в края на 1970-те години, в нея избухва пожар и изпепелява втория етаж. За щастие стаята с портрета се намира на първия и оцелява. Следва втора реставрация, която пресъздава богатите дърворезбовани тавани и възвръща част от изгубената красота. Днес много елементи липсват, има някои разминавания с автентичния вид на сградата, но тя все още е въздействаща. Доскоро в нея се помещаваше Общинска фондация „Пловдив 2019“.

Къща на д-р Сотир Антониади (Музейна аптека Хипократ)

Построена е през 1872 г. от един от първите пловдивски дипломирани лекари и виден представител на гръцката общност в Пловдив В приземието на къщата е имало аптека. Днес тя е преустроена в музейна експозиция Старинна аптека “ Хипократ“, единствена по рода си в страната. Наредбата напомня старинноромантичния стил от времето на възрожденския Пловдив.  Аптеката е единственият музей на фармацията в България. Тук можете да се потопите в епохата на медицината и фармацията от времето на българското Възраждане до началото на XX в. – период, в който лекарствата и медикаментите са се приготвяли  изцяло от  натурални съставки като билки, минерали  и естествени мазнини.
Къщата е масивна с несиметрично деление. Таваните са измазани и богато декорирани с розети и растителни орнаменти.

Oтворена e за посещение.

Къща на д-р Стоян Чомаков (Постоянна експозиция на Златю Бояджиев)

Д-р Стоян Чомаков е един от най-изявените борци за самостоятелна българска църква през Възраждането. Къща „Чомаков“ е построена през 1858 – 1860 г. Откроява се с внушителната си осанка на централната улица в Стария град. Архитектурно принадлежи към неокласицизма. Отвътре е богато орнаментирана с ефектни дърворезбовани слънца и други мотиви. След Освобождението наследниците на д-р Чомаков са предоставили къщата за резиденция на княз Фердинанд в края на XIX и началото на XX век. От 1950 г. в сградата се помещава Детският отдел на Народна библиотека „Иван Вазов“, а след 1984 г. е постоянна експозиция на именития пловдивски художник Златю Бояджиев. В двора пред главната фасада на къщата е издигнат паметник на твореца.

Къща-музей на Атанас Кръстев (Начо Културата)

Намира се почти на върха на Небет тепе.  Сградата с прекрасен двор, от прозорците на която се открива уникална гледка към града на тепетата, е образец на ранновъзрожденската несиметрична къща. Първият собственик на къщата е бил Боян Насев, а последнит – Атанас Кръстев, наричан с любов от пловдивчани „кметът на Стария Пловдив. Именитият пловдивчанин е в основата на създаденото през 1968 година управление “Старинен Пловдив”. В периода между 1969 и 1986 година, когато е директор на управлението, са възстановени най-значимите паметници на културата от национално и местно значение в Стария Пловдив.

Днес къщата е превърната в музей с уникална сбирка от портрети на известния пловдивски културен деец. Част от произведенията, които е притежавал, могат да бъдат видяни на втория етаж на къщата.

Източник: lostinplovdiv.com

Веселина Михайловска

Създава съдържание, насочено към туристите и гостите на Пловдив и отговаря за рекламната и маркетингова стратегия на медията и популяризирането на съдържанието ѝ.

3 коментари

  1. „Къща-музей“ е статут на ОБЩЕСТВЕНА сграда, каквито в страната се броят на пръсти. Частен имот такава претенция не може да има.

    Роднините на Кръстев -бездетен ерген- наследили йъщата му са учредили частна Фирма – Галерия. Каквито в Града има множество, и би било арогантно семейства както Сариеви, Дянкови и т.н. без признание от Министерството да си приписват подобен СТАТУС.

  2. Към твърдението, че: „…В периода между 1969 и 1986 година, когато е директор на управлението, са възстановени най-значимите паметници на културата от национално и местно значение в Стария Пловдив….“ безличното „СА ВЪЗСТАНОВЕНИ“ оьначава системна възстановителна дейност от НИПК за държавна сметка. Както из Трихълмието, така и в шестте окръга. Стотици майстори със златни ръце, компетентби технически ръководители си изградиха и база на П.Р.Славейков 32. Изпълнението на проектите от арх. Вера Коларова и ателие се правеше под директори Иванчев, Бодуров, Джевизов, Панайотов. Винаги под върховенството на проф. д-р арх. Пейо Бербенлиев, основател и стратег извел ИШК до равнище НАЦИОНАЛЕН. И до признание от ICCROM / ICOMOS.

    Сега ре-приватизираното мутрифицирано Трихълмие със софиянски директор и безброй чиновници и сановници сякаш нямат ясна представа за масовите спасителни резултати до 90-те години.

  3. {[Коментар спасен след двукратно изтриване 2004 и 2014 в Раздел “Стария Пловдив”на
    Plovdiv-OnLine.com/special/stariya-plovdiv/******** към статии от Баев от 1997]}

    Начо “културата” или ДИКТАТУРАТА?

    С изнизването на годините види се, че не може да се отлага повече. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да възразява, а трябва.

    Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен („съпричастен“, както казваше поетът соцреалист).

    Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на ня#КОЙ. Ние останалите си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии. Но не прекалявайте!

    Искам думата.

    През шейсетте години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. („Турна очила и връзка и култура взе да пръска“ смееше се Кераца с първия Начов покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември = хотел Молле, закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци).

    Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум събори Червенков и сложи другаря Живков. Излюпи се „Априлското Поколение“ пловдивски художници, в която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски първоначално, впоследствие – като се загнезди в Недкович – разнообразена с най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
    икономист, хора специалисти да гонят задачите.

    Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си – и последен – Градоустройствен План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (проф. д-р впоследствие; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за АИРезерват; година 1967-8).

    Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата („Лъчко! О!“) като им постила гнезденце за уикенда, гъделичка всекиго според ранга; и решава да „ОбОбществява“. Тази дума прикрива
    грозната практика на Отчуждаване.
    Открадване.
    Изселване.
    ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ.
    Кореняците – вън!
    Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се намести в „Къща-Музей“ ЧЕРВЕНОТО МУЛЕ? Ами че то там си живееше достойно старо семейство кротки кореняци, от които Народната Власт „обобществи“ та Начо изсели хазяите си. Другарският Жилфонд после продаде стаите първо, а после и сградата, и двора на “единствен обитател” Начо на нормирани държавни цени, не на свободни. В оная епоха хем уж „забрана“ можеше да се въведе за населението за покупкопродажби – хем за царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно място. Равни бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.

    Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975 година, и др.) стана основна мисия на Начо =Диктатурата на Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
    „Творческа база“ стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре скучаещ, който нехае за разместените керемиди, но декламира политкоректни клишета за Начо.

    Калдаръм-кокони, дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бебета и бабета достолепни, на раздумка в клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия?
    Кореняците, като сте го наПРАВИЛИ тоя Град – хайде сега, къш!
    „Заслужил Деятел“: помните ли вие читателите как и кои ставаха „заслужили“; пред кого заслужили, пред народа ли, или пред “Народната” ВЛАСТ?

    Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и Скара-Бира, Сергии, Сувенири … сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия – Теодор вече разбира се) – Божидар поп Антов, „АНТОВАТА“ къща на върха над Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев – пред заключената, барикадираната тежка порта с неговото име в бронз: „За какво ни отнеха дядовата ми къща? Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!“ – и плю.

    Парвенютата дето скимтят как се били допряли до светеца, до „кмета“ Начо (Диктатурата-БКП) нека се свестят и да си избършат лигите. Медалът си има гръб.

    След промените сякаш се разчу, че Начо бил … потърпевш, видите ли, жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

    Право бил завършил, мярна се някъде, че Начо имал юридическо висше образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без “вишо” Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не РабФак (ако си спомняте Работническите Факултети за …каскети) – не бе, нищичко: Начо не умееше две думи грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без образование, „талант самороден“. Освен ако на стари години пенсиониран се е съпикясал да си купи (като по Нушич) тапия „Doctor Honoris Causa“ от някоя “Alma Mater” дето нацъфтяха на всеки тротоар за в още една рамка на стената. Менте нечленоразделно.

    А дали пък не владееше езици, като беше така приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който всички лесно четяха отлична, изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана непреодолим.

    Попийваше. Яко. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като нямаше, “ Априлското Поколение“ пловдивски художници бяха все спиртосани, и че Начо Културата беше начело?

    Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене – не мислете, че Начо Културата е купувал картини. Всички те са му „дарове“ за разни негови „услуги“ и за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти поръчкова контрактация … В Америка много лесно може да изгърми някой губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме имунитети нашенски. Игрички.

    „De mortibus nihil nisi bene“ ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не съм казала за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му пръст на Начо, Бог да МУ прости…

    Послепис:
    Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
    името ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА да е известно на някого?
    На две кутии Слънце-първо, фанатично вкопчила се в “Южен Вход На Тунела” =работно заглавие на обекта докато никой не можеше да знае Що Е То= десетилетия наред от 60-те години? Стара мома, която така и пропусна да се омъжи и спретне еснафско гнезденце като хората и да завъди Челяд? За да ни разкрие и поднесе на България Пловдивския АНТИЧЕН Театър?
    Що нюх!
    Що хъс!
    Що интелигентност, мъдрост, упоритост да надхитрява администрации, собственици, Другари (безпартийна, за разлика от нейната сянка арх. Коларова, секретар БКП), кметове, фелдфебели = “улица” Цар Ивайло от Жълтото надолу до Света Марина беше застроена с етажни кооперации с южно изложение (drive.google.com/file/d/1uanVNWSahE10XqtKXd72CV6Q81kXdB4T/view)
    Нито булевардче, нито мраморна плоча, нито бронзова табела, нито тенекиена не носи името
    === ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА ===

    Едно съществено допълнение:
    Голямото перчене на Начо „културата“ беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със „автентични мебели от епохата“, за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел на „Културата“, а на г-жа ЕЛЕНА УЗУНСКА – най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни Нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, еле пък и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук споменем -анонимно, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят.
    Хора засенчвани от Главния ЦАР, който позираше всъщност върху техните плещи …

    {(източник: коментирани ценни архиви на Баев в Plovdiv-OnLine)}

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Back to top button
📨 Изпрати новина