Райна Кацарова
Вторник вечер, Литературен Салон „Spirt & Spirit“ в култовия бар „Петното на Роршах”. Първите гости са вече тук, хората от „Пловдив чете“ – също. След минути започва представянето на новата поетична книга на Пейчо Кънев „Лудите кучета на лятото”, издадена от ИК „Жанет 45”. Гостът пристига заедно с поетесата Ренета Бакалова, която ще модерира събитието. Това е моментът, в който успявам да задам няколко въпроса на поета, но не и преди да е дал дежурния автограф на Стефан и на още няколко нетърпеливи читатели. Част от чара на ситуацията е и окабеляването с микрофона за нуждите на записа за Ютюб, където можете да видите цялото събитие.
Поетът с гражданска позиция ли е еквивалент на някогашния поет революционер? Трябва ли да се изявява активно такава позиция?
Понякога да. В момента, мисля, че чрез поезията е окей да се заеме някаква обществена позиция. Вече нямаме революционери. Нямаме Ботев, не живеем в такива времена, но е хубаво, когато някой поет или писател, ако има обществена значимост, би трябвало да заеме някаква позиция, защото най-малкото е част от това общество.
Защото ти имаш.
От време на време – да. Не постоянно, не мога да говоря непрекъснато за политика или несправедливости, за такива неща. Но когато нещо ми направи дълбоко впечатление, реагирам, това е напълно нормално според мен.
И така стигаме до Фейсбук. Фейсбук и литературата? Какво може да те подразни там?
Социалните мрежи, най-отрицателното, което направиха е, че създадоха голяма вълна от графомания. Хора, които получават одобрение за глупостите, които пишат, които нямат нищо в тях, но получават това голямо одобрение, защото имат много приятели. Обаче, някой човек, който разбира, и като им каже, че това не става, че е нищо – тези хора, които не разбират, обаче слагат сърца и палци, започват да се ядосват. Графоманията е такова изкривяване, че ти сам не можеш да го осъзнаеш, ти получаваш удоволствие, колкото повече пишеш, но не създаваш нищо всъщност. Пуканки! Нищо не създаваш. А най-лошото е това в социалните мрежи. Най-доброто е, че въпреки графоманията, много стойностна поезия стига до повече хора. Поезията на стойностните поети, които публикуват в социални мрежи, стига до повече хора. Това е популяризиране на изкуствата, повече, отколкото преди, когато беше само във вестниците и в телевизията. Социалните мрежи отвориха много нови хоризонти за популяризиране на добрите изкуства на майсторите, на хората, които могат да създават нещо добро. Много повече хора го виждат – това е плюсът.
Там има и една група „Чуждестранна поезия“, където ти си активен.
Тя е малка, аз си превеждам за удоволствие и споделям в тази група.
Как избираш кого да преведеш?
Превеждам каквото ми харесва на мен. Аз си избирам, никой не ми казва – това ще преведеш. Прочитам едно стихотворение на английски, превод на английски или в оригинал на английски, и си го превеждам, защото на мен ми харесва и искам повече хора да го прочетат. И си го превеждам и го поствам някъде в социалните мрежи. Но аз превеждам само такива големи поети, не неизвестни.
И губи ли се нещо в превода?
Е, винаги се губи.
И къде отива?
Няма как да звучи като в оригинала на същия език.
А ежедневието на поета – брутално или банално е?
Сега вече навлизаме в някаква митология за поетите и за писателите.
Кажи за тази митология?
Не, точно обратното, не вярвам моят живот да се различава толкова, да е много по-различен от този на някой водопроводчик, освен частта с изкуството, когато чета, когато пиша или превеждам. Другото си е нормален живот. Не мога да създавам митове, като Хемингуей да стана ловец, в Африка да ходя и да пиша колко съм мачо… Не, аз имам нормален живот – слушам музика, пиша, пия, излизам с приятели. Битови драми, като всеки друг човек, сметки за плащане.
Няма някакъв ореол?
Не, това е грешно схващане, че хората на изкуството живеят по някакъв супер различен начин – не. Познавам много от тези хора и те живеят по съвсем нормален начин.
А другите митове за поетите – музите?
За жените или музите?
За музите.
Не вярвам в тези неща, не вярвам във вдъхновението. Американският поет Буковски има една такава мисъл : „Кофти поезията се пише от хора, които си казват – сега ще седна и ще напиша едно стихотворение.“. При мен идва някое изречение в главата, казвам си, чакай, това май мога да го продължа и сядам и го продължавам, и го написвам. За пет минути написвам нещо. На другия ден го преглеждам, ако не ми харесва го изтривам, ако не, го продължавам, редактирам няколко дни, докато ми звънне в главата, че е готово! Но за муза – аз пиша от двадесетгодишен, така че…
А Щатите понякога липсват ли ти?
Не, не, особено в момента – не.
След това Пейчо Кънев заема мястото си под прожекторите до красивата Ренета Бакалова. Разговорът между тях е интензивен и интересен, наситен с леки шеги, най-вече за оптимизма в поезията. Прочетените стихотворения и последвалите въпроси от публиката дават възможност на автора да разкаже за корицата на книгата – дело на Иво Рафаилов, за това откъде идва заглавието на “Лудите кучета на лятото” и за всичко останало, за което могат да си говорят хора с общи интереси.
Хубаво е, следващия вторник елате и вие!
Източник: Пловдив чете
Фотограф: Радослав Иванов
Тази вечер – Литературен куиз събира почитатели на книгите в „Петното на Роршах“
