Аз, наркодилърът

Кирил Николов

Винаги съм се чудил дали съм достатъчно готин. Суета, така си е! Ако някой отрича подобни ментални преживявания, по-суетен е. Понеже скромността в повечето случаи е преднамерена. Един вид – вижте ме колко съм скромен, демек – готин съм. Айде, холан! Може би подобен силогизъм подлежи на отричане, но аз съм убеден в неговата жизнеустойчивост. Както и да е. Аз си имам моите нескромни 100 кила и бая ръст. Стриган, но брадясал съм. Ходя с дънки, суитчъри с качулки и всеки момент ще си направя татуси. Хем не съм в първа младост. Вероятно става въпрос за явлението хипер-компенсация на някакъв комплекс, останал от комсомолските ми години. Майната му, важното е да се кефиш и везните в главата ти да клонят в твоя полза. Скромността е за хората, за които тя е най-отявленото качество.

И така, пътувам си аз из градското авто-гъмжило и от време на време подзяпвам сурата си в огледалцето за „обратно” виждане. Не е лошо да се видиш и на обратно, нали! Хубаво, ама кола се кара най-вече с гледане напред, та и аз така – осторожно наблюдавам пътната обстановка и кракът ми по-често е на спирачката. Знаем, че „зад волана” това пази нас и останалите. Друг е въпросът дали този експириънс работи градивно в останалата част от живота ни.

Спирам на червеното в задника на отчайваща опашка. Ясно е – ще премина през кръстовището едва след две цигари време. Отварям джама, нищо по-гадно от цигарената смрад, пафкам пичовската и зарейвам поглед из надървената урбанистика…

Майко мила! Баш под носа ми огромен билборд с моя портрет. Само че седнал на някакво, май улично стъпало и с качулка връз главата. Гледам се и се уверявам – готин съм! Ама защо са ме турили там, бе? Аз съм само един мижав чиновник, обезкуржен аргатин на една злобна държава, който според Националния статистически институт ще умре преди годините за пенсия.

Изведнъж под портрета си чета безадресния въпрос: „Ще му помогнеш ли да продава дрога на улицата?”…

Понеже малко специалист си падам, възмущавам се: „Публична клевета! Косвено, но недвусмислено ми се приписва престъпление.” Леле, леле! Айде сега доказвай, че нямаш сестра – в БГ презумпцията за невинност се споменава само в юридическия факултет, където никой не е виждал наказателно-процесуалното реалити.

Опашката дръпва напред. Стреснато изпускам съединителя, колата ми гасне току пред плаката и аз го зървам като за последно. Ох, благодаря ти Боже! – не съм бил аз така портретуваният вагабонтин. Приличаме си, но все пак сме доста различни – неговата брада е леко руса, пък и малко по-дълга. Явно цигареният дим и работата пред монитора са гътнали ястребовия ми поглед. Дишам, дишам облекчено и пак паля цигара, въпреки истеричните клаксони – знам, че този маниер идва от женските шофьори, та не се тревожа, че някой ще ме бие… После с разтуптяно от радостната развръзка сърце пришпорвам всички чудовищни 50 коня на „Белият орел” /Пежо 205/ и отлитам към чиновническия си безметежен рай.

Няма, никога няма повече да се мисля за готин!!!

И сега, облякъл ризата от абитуриентската ми, нямах време да купя нова, сядам в безличното си офисче да пиша тези самопризнания. Но няма да ги довърша. Вие ще ги довършите сами, знам това!

По времето на Димитровския КомСоМол имаше ясни стандарти за вида на бодрия, възвишен социалистически човек, ведро и убедено очакващ Световната революция – сини панталони под глезена, бяла или поне не твърде шарена ризка, коса, сресана на път и бакенбарди дълги максимум до средата на ухото, бръснат на двойна контра.

И сега… вие, вие другарчета, вие братя по оръжие, брадясали братя по суитчъри, вие улични песове, отрекли пантофите на домашния уют, вие скъпи колеги–бивши комсомолци, а сега хипер-компенсирани комплексари, вие приятели съгласни ли сте да ви мислят за наркодилъри, понеже някакъв стерилен идиот, носталгичен текстописец, но пореден вратовръзков лапач на грешни пари е решил, че наркодилърите изглеждат като вас…?