Проф. Инна Пелева: Ботевото описание на злото някак твърде лесно приляга към съвременни лица и случки

Стотици граждани се поклониха пред паметника на поета-революционер

„Ботевото описание на злото някак твърде лесно приляга към съвременни лица и случки: поетът е говорил за слепците с очи, за „изтрезняването”, след което забравяме думи и клетви… и бягаме в омаловажаващия всичко смях или пък в „немеенето”. А и нима не прозират съвсем сегашни физиономии зад онзи убийствен портрет: Патриот е – душа дава / за наука, за свобода; / но не свойта душа, братя, / а душата на народа! […] И е добър християнин: / не пропуща литургия; / но и в черква затуй ходи, / че черквата й търговия!…”, каза в словото си по повод Деня на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България днес пред паметника на поета-революционер проф. Инна Пелева. „В 12 по обед ще чуем сигнала „Тревога!”. И дано наистина го чуем. Честният размисъл почти винаги извежда при тревогата. Не само за настоящето, а и за онова, което е било и което няма как да се поправи.Докато сирените сбъдват своята страховита, гръмовна тишина, ние, мълчейки, пак ще преживеем тегобното питане – откъде всъщност идва онзи смъртоносен куршум. Дали от вражите позиции. Или пък не”, продължи в словото си проф. Пелева. А стотиците граждани, дошли да се поклонят пред паметта на Ботев навръх 142-ата годишнина от гибелта му отново си зададоха този важен исторически въпрос, чийто отговор все още не е открит.

В церемонията пред монумента на великия българин в Цар- Симеоновата градина участваха военнослужещи от 68-ма бригада Специални сили под командването на бригаден генерал Явор Матеев, представителния духов оркестър на Военновъздушните сили и членове на Комитет „Родолюбие“. Венци и цветя положиха кметът Иван Тотев, председателят на Общинския съвет  Савина Петкова, народни представители, военни, представители на местната власт и стотици граждани. Водещ бе актрисата Мария Генчева от Драматичен театър – Пловдив.

Ето пълния текст на официалното слово на проф. Инна Пелева – носител на Награда „Пловдив“ в Раздел „Художествена литература“:

И днес, на поредния 2-и юни, по една вече отколешна традиция, точно в 12 часа ще зазвучат сирените.

За малко всичко и всички в страната ще спрем и ще млъкнем.

В началото на лятото, насред пъстрите декори на живота ни и въпреки битовите сюжети, в които сме оплетени, отново ще преживеем една специална минута.

Тази пауза в ежедневието, отворена от воя на сирените, е като прескачане на сърцето. Нарушаването на ритъма (сърдечния, градския, навичния) напомня важни неща. Кара те да помислиш за онова, за което не си склонен да мислиш непрекъснато.

Точно така: Денят на Ботев и на загиналите заради България е Ден за Размисъл.

Над какво имаме да мислим ли?

Ами например над това, че имената, образите на доброто и ценното и днес са същите – същите като тези, които е изписал Ботев. Ето, в стиховете му просветват слова и фрази като разум и съвест, любов и вяра, народ, правда и свобода, родино мила, потомството назе ще съди, … дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди! Няма спор: в наши дни тези думи отново сочат висота и кауза, отново побират достойния кодекс на човека и гражданина…

И в наши дни все така звучи актуално онази Ботева констатация: … големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. И в наши дни познатият Ботев призив към честност пред „мене си” би могъл да проясни себеразбирането на по-самокритичните, а и на по-амбициозните ни съотечественици: … ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал…

Имаме да мислим също върху това, че Ботевото описание на злото някак твърде лесно приляга към съвременни лица и случки: поетът е говорил за слепците с очи, за „изтрезняването”, след което забравяме думи и клетви… и бягаме в омаловажаващия всичко смях или пък в „немеенето”. А и нима не прозират съвсем сегашни физиономии зад онзи убийствен портрет: Патриот е – душа дава / за наука, за свобода; / но не свойта душа, братя, / а душата на народа! […] И е добър християнин: / не пропуща литургия; / но и в черква затуй ходи, / че черквата й търговия!…

В 12 по обед ще чуем сигнала „Тревога!”.

И дано наистина го чуем.

Честният размисъл почти винаги извежда при тревогата. Не само за настоящето, а и за онова, което е било и което няма как да се поправи.

Докато сирените сбъдват своята страховита, гръмовна тишина, ние, мълчейки, пак ще преживеем тегобното питане – откъде всъщност идва онзи смъртоносен куршум. Дали от вражите позиции.

Или пък не.

И може би ще имаме куража да си представим (доколкото ни стигат силите) каква самота е преживял Христо Ботев малко преди края си, щом, почти просълзен, тогава е промълвил: … и аз съм тръгнал народ да освобождавам … да не бях се раждал…

Нека помним тази Голгота.

Тук и сега не можем да отнемем от тежестта на Ботевия кръст, да утешим онова мъченичество.

Но можем, тук и сега, да състрадаваме заради трагическия жребий на грамадния поет. И да не отказваме горчивото причастие  на паметта.

Това, че все още, все така сме способни да изпитваме скръб, болка и жал заради изключителните ни мъртви, вероятно е знак, че жертвата им не е била напразна.

Че тя, точно защото изисква и товари с чувство за вина, ни прави повече хора.

По-смислени хора, повече (и смирено) знаещи за отношенията между обикновените и необикновените човеци, между „преди”, „сега” и „завинаги”.

И не забравяйте:

разум и съвест

любов и вяра

народ

за правда и за свобода

родино мила

потомството назе ще съди

… дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди!