Иво Дернев
Автор на снимките: Артин ШахбазянХей ти, не ми казвай, че няма надежда.
Заедно ще успеем, разделени – нямаме шанс…
Съмнява ли се някой, че това е посланието на последните сто години? Ако има такъв- нека се вгледа в историята. Стихът е кулминацията от онова историческо подвикване Hey You, което отваря очите и сетивата въобще, разтупква сърцето и пропуква Стената. И започва промяната, прочистването.
Така, заедно, прочистени и променени, с разтуптени сърца и отворени очи, събориха The Wall всички онези близо 50 хиляди на стадион Васил Левски снощи. Да- точно те бутнаха Стената, не Роджър Уотърс. Той отдавна го е направил. Това шоу е за вас, каза самият той от сцената, сякаш да каже на хората: Вие сте героите, само отворете очите си. Заедно можете да промените света!
Абсолютно немислимо и абсолютно безсмислено е да се опитваш да опишеш онова, което си видял снощи. Мнозина чупят пръсти и кълчат умове в кански напън да го направят с клишета, протрити фрази и словоблудства. Изброяват светлинни ефекти, мултимедии, летящи прасета и марионетки, невъзможен съраунд саунд и прочие, и прочие. Има концерти- повечето, ако не и всичките с изключение на един, върху които можеш да репортерстваш, да описваш как солото в еди кое си парче е погъделичкало простата ти. Правил съм го много пъти, успешно или не. За втори път обаче не успявам да ударя и буква за музикално събитие. Първият ми тотален репортерски колапс бе преди две години, след Париж, след първата ми Стена. Тогава си мислех, че съм в жанрова криза. Днес осъзнах, че за онова, което видях и трябва да опиша, жанр в журналистиката няма. То не почесва простата, не те кара да скачаш, куфееш, беснееш, плачеш или смееш. То влиза през сърцето и те удря директно в главата. Консумира се по друг начин, не с тялото, а с разума. Кара да мислиш. А това е най-високата цел на изкуството.
Уотърс и 50 хиляди пяха за обединение. Постигнаха го. Всички бяха едно. Днес обаче мнозина се опитаха да вдигнат по-високо Стената след онова знаково „Оставка“, което великанът изписа на сцената, а цялата публика го поде с вик. Разгърнаха се всякакви- комунисти и капиталисти, социалисти и демократи, фашисти и антифашисти, трезви и нетрезви, дялани и недодялани, лингвисти и графомани, откровени лаици, чисти простаци , параноици и шизофреници, политици, фанатици… Форумите се напълниха с коментари от типа „ Защо не пя за загиналите българи преди Девети?“, „Защо не показа снимки на изгнилите по лагерите след Девети?“, „А къде остана Априлското въстание“. Къде на майтап, къде не- появиха и питания от типа „Защо си затвори очите за бездомните кучета?“. „А делфините в Черно море?“ и вечното „Кой, по дяволите, уби Лора Палмър?“.
Това Оставка в спектакъла не бе случайно, но не бе и необичайно. Защото в Стената е откровена символиката на всичко ненормално, което се случва днес, навсякъде- и тук, и в Гърция, в Истанбул, в Лондон, в Сирия, в Русия, в Израел, в Щатите… навсякъде. Че това е вик за обединение на поколенията, на идеите, на желанията, вик за толерантност. Крясък срещу „държавния тероризъм по целия свят“, както казва самият Уотърс, юмрук срещу хората с оръжия, тоталитаризма,насилието, срещу лъжата, расизма, разделението, отчуждението, пасивността, мълчанието, безотговорността, безропотността, липсата на идентичност, безхаберието, неграмотността, посредствеността. Стената е химн за морала и траурен марш за неморалните. Апел за нормалност и чистота, и бунт срещу хищничеството на корпорациите, религиите, властниците, пропагандата и популизма.
Стената е За хората, Срещу системата. За любовта, Срещу омразата.
Единни или разединени! С Отворени очи или Удобно безчувствени… решете сами!
