Стефка Георгиева
Страшно е да си осъден на смърт. Може би. И вероятно заслужено.По-страшно е обаче присъдата да не се изпълни съвсем. Нямаше ток за електрическия стол на Александър Секулов. Това не означава, че нямаше мъртвец. Смърт имаше – смърт на глупостта.
Дебютният спектакъл на пловдивския писател и драматург събра стотици погледи. Изумени, ужасени, учудени, гневни, очаровани – имаше всякакви, но не и безразлични. Макар и самият Секулов да определя „Няма ток за електрическия стол“ като комедия в дадени моменти, някак не мога да се съглася с него. Това е един контрастен спектакъл на всичко, което сме гледали до момента върху театралните сцени у нас. За което можем да благодарим на режисьорското майсторство на Лили Абаджиева. Нещо ново, нестандартно и впечатляващо. Толкова контрастни са и двамата герои в представлението. И толкова, толкова добри са Калин Врачански и Краси Доков. Първият – престъпник, осъден на смърт, изключително интелигентен, четящ, умел манипулатор, който с лекота борави с думите, чиста проба Ханибал в някои моменти; вторият – чиновник, движещ се праволинейно, не чете и не се интересува, няма възприятия за естетиката, символ на системата и реда, екзекуторът.
Съвсем нова е темата, която се поставя в спектакъла. Не е никак лесно да се извърши смъртна присъда над какъвто и да било човек. Със сигурност обаче по-трудно е да бъде екзекутиран интелигентният такъв. Особено, ако той и самият екзекутор са последните човеци на тая планета. Кое е по-важното- вината, редът или бъдещето? Това ни бе показано и на самата сцена. Подсъдимият не само успя да се отърве волтажа, но и вмени на чиновника, че е болен, че няма ангел хранител, че всичко, в което вярвал до момента е една голяма заблуда. Но предизвика най-страшното- уби екзекутора си и остана вързан на стола. Осъденият на смърт екзекутира собствения си палач с думи, но и сложи себе си на гилотината. Интересни за наблюдение са връзките между апокалипсиса, който косвено ни е представен на сцената и библейските мотиви, преплетени в диалога между двамата герои.
И без да ви преразказвам повече какво се е случило – обърнете внимание на сценографията, която е истинско изпитание за Калин Врачански и Красимир Доков. Двамата са затворени в изолирана стая, в която след определен момент започва да се диша доста трудно, а спектакълът е с приблизително времетраене час и двадесет минути. Освен това, те не виждат реакциите на зрителите, не чуват нищо около себе си. Както в постановката – те са единствените и нищо друго не съществува около тях, само прах и пламъци. Те правят може би ролите на живота си в атмосфера на тотален вакуум. Това е достойно за възхищение. Като Калин Врачански е вързан през цялото време… Аплаузи, за което!
Няма как да не споменем и осветлението и музиката, които бяха невероятно допълнение към театралния спектакъл. Индъстиал музиката с вплетени звуци на животни, мъждукащата светлина и ултравиолетовите лампи нажежиха обстановката до такава степен, че на моменти публиката започна да подскача по местата си. Това е театърът, който наистина пържи публиката и я кара да мисли за всичко около нас. „Няма ток за електрическия стол“ е представление, което предизвиква дебати, дискусии, че на моменти и ожесточени спорове. Чия страна ще заемете вие – преценете сами.
Пълни глупости!!!