Аня Петрова
Любен Петков – това е име, с което българската литература се гордее. Той е бащата на толкова класически български книги, които никога няма да изчезнат, защото няма добра литература с лоша съдба. Той е човек, чийто думи можеш да слушаш не с часове, а с дни и никога няма да ти омръзне. Житейски път и истории, които не казва, а разказва и успява да те накара да се почувстваш като малко дете, на коeто му рaзказват приказка. Той е израснал на село. Не е чел приказки, но пък в живота му са били кокошките, магаретата, конете и гората, които децата на нашето поколение най-често сме виждали по книжките си. Неговото въображение не познава граници и текстовете му са като еликсир за душата. Любен Петков е от онези писатели, които могат да кажат каква е разликата между преди и след 1989 година. Преди е имало едва 250 човека в Съюза на българските писатели, като са се разпростирали в 4-5 секции. Сега броят им звучи космически. Ако влезеш в гилдията, то веднага получаваш висше образование, сподели авторът спомените си и каза, че са имали по три месеца творчески отпуск.
Макар и всички тези привилегии, сега Петков вижда два пътя да успееш да станеш писател: традиционно писане от рода на 1001 нощ или експериментална литература, като за пример даде събеседника си Сашо Секулов.
Сякаш с изказването си за тези два пътя, предизвика черния хумор на Съдбата. След него на стола се появи и Мартина Дечевска. Представител на новото поколение. Млад, жизнен и успял човек. Или поне така си я представяхме. Няма лошо да имаш самочувствие, но пък няма и лошо да имаш граници. Книгата ѝ? Наясно сме, че всеки може да издаде книга в днешно време, но не и да бъде писател. На фона на смиреността и човечността на Петков, образа на Дечевска направо заби шамар на присъстващите. Не всички успяха да издържат битката до края и много от гостите на Петното си тръгнаха предварително, оставайки повече от потресени от това, което се случи.
Цялата статия може да прочетете в КАПАНА.БГ
