Марица- водната „магистрала” на Тракия

Преди 150 години по реката превозвали годишно 200 000 тона стоки

В средата на XIX век замисляли да пуснат кораби по Марица

Владимир Балчев

Разстоянието от Пловдив до Одрин е 197 километра. За европейските пътешественици от ХVІІ в. това означавало дълъг и уморителен път. Първият преход бил от Пловдив до Папазли (Поповица), следвал прехода от Папазли до Каяджик (сега в рамките на Димитровград)… И така дни на ред влачене по разбитите пътища, сред множество опасности.

Но имало и друга възможност – пътуване по река Марица. Това било бързо и приятно придвижване, при това разкривало приказни гледки. И най-важното – сигурно. Защото на брега от всеки храст можело да се появи разбойник, докато в дълбокото нямало скрити засади. Весело се пътувало преди 150 години. Събира­ли се по десетина сала, на­товарени здраво със сто­ка, чергило пазело „моряците“ от дъжда и вятъра, готвели на малко огнище, пушката била винаги на метър-два от тях. Само преди Одрин речни­те моряци се умълчавали. Защото точно при сводо­вете на моста водата тръгвала бързо, завърта­ла саловете и ги разбива­ла в каменните зидове. После някаква тайнствена сила грабвала нещастниците и ги затискала в дълбоките подмоли. Кажи-речи всяка година ня­кой ставал курбан. Толкова много къщи зачернил проклетият мост, че избягвали да го споменават и само тежка въздишка замествала зловещото име.

Друга била Марица в миналото. Не случайно в древността Лукиан я нарича най-голямата река, за Херодот тя е „свещеният Хеб­рос", Страбон обяснява, че ре­ката е плавателна, кажи-речи, до Белово.  Явно е било така, защото на антична монета от Пловдив се вижда кораб с шест реда гребла. Спускането по течението и уси­лията на гребците осигурявали добра скорост. За пътуването в обратна посока се ползвали коне, които теглели с въжета плавателните съдове срещу течението. Най-лесно било с дървения материал от Родопите и Рила, без който строителството в Ца­риград щяло да замре. Гредите и дъските се хващали със спе­циални скоби, а в Енос просто разглобявали саловете и се връщали обратно само с желе­зата.

Знае се, че от  ХVI нататък Марица постепенно се наложила като основна магистрала на Тракия. Почти всичко се превозвало по вода – ненадминатият по качество ориз от Пловдив и Пазарджик, чудесна пше­ница, масло и сирене, зоб за султанските конюшни, желязото, добивано в Самоков и Софийско (го­дишно по реката се превозвали около 24 000 тона метал). Ако такова огромно количество се натовари на камили, керванът би се проточил на ки­лометри. Желязото обаче било далеч по-малко от зърнените храни, които в сре­дата на XIX в. надхвърляли 100 000 тона. Освен това към прис­танището в Енос, където чака­ли кораби от Англия, Франция и други страни, пътували кожи, бали с памук и тютюн, дървени въглища, вълна, пашкули и ред още стоки. Над 200 000 тона товари отнасяла Марица почти без ни­какви разноски.

Замръзването на реката се приемало като истинска катас­трофа. Така в края на XVIII в. императорските корабострои­телници и военни работилници закъсали за желязото, добивано в Самоков и Софийско.

Пътуването ставало със салове от насмолени дъски. Били тесни и дълги, за да минават под мостовете. Екипаж от трима души управ­лявал дългите по 20-25 метра салове. Често се случвало да превозват и пътници.

В Пловдив имало и пристанище. Било до сегашните улици „Артилерийска" и „Хъшовска". Наблизо се намирали познатите ханове и кръчми, в складовете край брега чакали тонове товари. Говори се и за скеле (т.е. пристанище) при днешния мост мост на бул. „Руски”.

В средата на XIX в. едно пара­ходно дружество решило да ре­гулира Марица и пусне кораби до Пловдив, но с появата на железницата, корабоплаването взело да запа­да.

Изсичането на полските го­ри и бентовете за напояване на оризовите полета лека-полека започнали да пресушават Марица и в началото на XX в. саловете изчезнали. Най-евтиният път през Тракия оста­нал в историята.