Започнах да придобивам някакъв странен навик да се осведомявам за собствения си личен живот от всякакви жълти, сиви, черни издания. Седя, чета, цъкам с език и се чудя как ли героинята на писанията издържа на това напрежение, достойно за турски сериал. Вживявам се в историята й, смея се, плача на моменти. И в един момент осъзнавам, че драматизмът от статията всъщност се отнася за мен, а главната героиня на чудничката басня съм самата аз. Мале, колко е странно това. Именно поради тази причина, с колегите от Под тепето създадохме тази рубрика. Истината за мен, за тези които се интересуват от нея, може да бъде открита само тук, в Под завивката. Такава, каквато съм, а не такава, каквато другите ме виждат (журналисти с богата фантазия, злонамереници с бедна фантазия и прочие). Затова се разкривам тук, пред вас, за да разберете онова, което мисля, а не онова, което някои си съчиняват, че мисля за други, които искат да прочетат как въобще не мисля. Затова подчертавам, истинската аз съм тук, а не из жълтите вестници. Досадно е да ти се ровят в личния живот и да вадят винаги за есенция онова, което не са видели. За информация на всички, които имат намерения в близките няколко дни да напълнят медиините си колонки с абсолютно прозаични умотворения, аз съм сама. В смисъл, че не деля завивката си с никого. Радвам се на живота във всичките му нюанси. Радвам се дори на футбола. В момента си търся фланелка на Милан и се каня да ходя на мач на Сан Сиро. Оп, тъкмо мярнах Неста под терасата си…
