Да издигнеш град от нищото

Дори Старият град на Варшава е на 70 години

Полската столица е бързо развиваща се, на момент малко хаотична, но помнеща историята си

Стефка Георгиева, пратеник на Под тепето в Полша

Репортерът ни Стефка Георгиева е на културна обиколка из Полша заедно с група наши колеги от Пловдив и София. Началото на тура бе даден от Варшава, а основната цел е град Вроцлав- една от двете европейски столици на културата за тази година. Къде са поляците и къде сме ние в контекста на проекта ЕСК? Колко важна е културата за тях и каква политика се прави в това отношение? С какво в културната сфера могат да се похвалят и от какво могат да се оплачат те? Ще се опитаме да ви дадем отговор на тези въпроси в поредицата на Стефка Георгиева.  

Варшава е странен град. Почти източно европейски, почти западен. Град, разрушен до основи между 1943 и 1945 година. Неговата гибел не се дължи само на Втората Световна Война, но и на отделни конфликти, които са се разрешавали на територията на страната. За този период, най-често се говори за Полското въстание, което сякаш до ден днешен тежи на плещите на народа, а той се мъчи да се справи с трагедията, превръщайки я в култ. За тях мъката, която са преживели, не е обикновена трагедия, а стимул за мобилизация.

Изграждането на съвременна Варшава е нещо невероятно. От едно пусто пространство, осеяно единствено с руини и трупове, се е превърнало в град с бързо развиваща се икономика и прекрасни кътчета. Застрояването е започнало малко преди 1950 година, като до ден днешен не е завършено. Навсякъде можете да видите полагащите се основи на нови сгради и основи на стари такива, които ще бъдат обновени. Независимо дали сте в центъра или в Стария град, сградите не са на повече от 70 години.

Архитектурно, поляците определят Варшава като сватбена торта. Иначе казано това е един изключително странен каламбур от сгради. Почти навсякъде можете да видите постройка в средновековен стил, която е в съседство със соц архитектурата, изключително запазена в града. А до тях най-нагло да стърчи бизнес сграда със съвременен стил, разчупен дизайн, цялата опакована в стъкло и огледала. Наистина странна еклектика е тази. Макар че градът не е обособен на архитектурни зони и на момент това граничи с абсолютна безвкусица, то дейността им е достойна за уважение. Иначе, Варшава страшно много прилича на София, малко по-организирана и почти същата по размери и население.

И като заговорихме за архитектура, няма как да не споменем Варшавския дворец на културата, който много хора определиха като плашещ, но по-скоро е силно респектиращ. Той е в средновековен стил, малко напомнящ за готическия, с 4 входа от различни страни на сградата и безброй приложения. В него се помещава няколко Института и посолства, различна държавна администрация, концерта зала, 2 театъра, кафенета, ресторанти и галерия. Часовникът, който се намира на върха на кулата събира погледите на посетителите отдалече, а доближавайки се до самата сграда, разбирате колко е голяма тя в действителност. На един от входовете ще ви посрещнат Адам Мицкевич и Николай Коперник (говорим за техни статуи, разбира се). На първите 2 етажа пода, стените и колоните са изградени от бял мрамор, а на по-горните нива се набляга на тъмното дърво по коридорите, което създава страхотно усещане за уют. Така и не разбрахме точно колко са етажите на този колос, но със сигурност са над 20.

Самият Национален дворец на културата е построен 1955 година, а стартът на строежа е даден през 1950 г. Пред сградата има огромен площад с 2 паркинга, за които е направена не малка жертва в историята, а именно, било е нужно да бъдат съборени няколко новопостроени сгради, за да може да се създаде настоящият облик. Навсякъде има градинки с грижливо отгледани цветя, между които са поместени дълги пейки, на които отмарят млади и стари.

Правим рязък архитектурен завой и пристигаме в Музея на варшавското гето. Историята е повече от трагична. Първоначално, построеното от нацистите гето са евреи се е разпростирало на около 10 хектара земя, но заради големия брой умиращи хора, то непрекъснато се е свивало. Гетото е било оградено от големи стени, разделено на две от улица, която водела към северна Варшава и се е ползва от нацистките сили. Двете части на гетото са били свързани чрез мост, за да могат евреите да преминават от едната в другата част, а това е чудесно интерпретирано в проектирането на сградата на музея. Може би е излишно да казваме, че в гетото спасение не е имало. Първо са били убити старите, децата, и по-слабите сред тях, а в последствие всички…

Самата сграда е построена едва преди 2 години и се радва на огромна посещаемост. Тя е конструирана в модерен стил, цялата е от стъкло, а пред нея ви посреща мемориал на загиналите на това място. И да, музеят наистина се намира там, където някога е било варшавското гето. Направо тръпки да ви побият, поглеждайки площада, докато екскурзовода ви разказва как са горили телата на хората там. И само още един любопитен факт – как нацистите са разбирали дали хората са евреи или не? Правели са справка и ако до 4 поколения назад има поне един евреин в семейство, то и вие сте такъв.

Впечатляващ е и Музеят на Варшавско въстание, в който, признавам си, не успях да издържа цялата обиколка. Самото пространство е  великолепно проектирано с редица интерактивни моменти, които ще ви пренесат във времената на битката. Самото въстание е трябвало да трае 3 дни, но се е проточило малко повече от 2 месеца. Тъй като поляците са инициирали свободата си и са държали на това да се отбележи, макар че са се ползвали с подкрепата на армията на Сталин. Това стигнало до ушите на иначе приятелска Русия, което било пагубно за полския народ. Когато въстанието е започнало, Сталин забранил на червената армия да се включи в битката и за този кратък период от време са загинали ужасно много хора. Из под руините са оцелели едва 1000 души, скрити в канали за отходни води и канализация, които са пресъздадени в музея. В него още можете да видите автентични оръжия, боен самолет, лични истории, скрити в малки чекмеджета, много снимки, видеа и късометражни филми, изрезки от вестници и какво ли още не.

Освен история, разбира се че Варшава има и настояще, а силно се надяваме и светло бъдеще. Стандартът на живот е близък до българския. Полският човек не живее особено лесно, споделят хората. Минималната работна заплата е около 250 евро, а средната около 800. Голяма разлика е наличието на добре оформена средна класа, която разполага с между 2 и 5 хиляди евро на месец. Малцина са много богатите хора в страната, но за сметка на това, средната класа непрекъснато се разширява. Ръстът на икономиката е голям през последните години, но това почти не се усеща в джобовете на гражданите.

Много от хората предпочитат да си купят жилище, вместо да живеят под наем, но това е едно от най-трудните начинания, тъй като най-ниската цена на квадратен метър в столицата е 1500 евро, което е по-скъпо дори от Берлин. За сметка на това, храната им е изключително вкусна, свежа и евтина, което бързо привлича туристите. Освен това въздухът е невероятно чист и това не е случайно. Има страшно много паркове, най-големият от които, парк Уаженки, е разположен на 75 хектара земя и ще ви е нужен около ден да го разгледате целия. В него има дворцови палати, мемориални паметници, езера и всяка неделя се провеждат концерти на пиано. Зеленината е навсякъде по улиците, в малките градинки, през прозореца на задната стая ако щете. Именно на това се дължи свежестта.

Иначе замърсявания от автомобили има, трафикът е ужасно натоварен целодневно, но в автомобилистите цари такъв мир и покой, че напомнят на моменти за тибетски монаси. Е, пешеходците също не ги изнервят, защото всеки спазва правилата за движение, ВСЕКИ! НЕ се пресича ако няма обособена пешеходна пътека, не се пресича на червен за пешеходците светофар, велосипедистите се движат по обособените за целта места, ако липсва велоалея и спазват светлинните сигнали по пътищата, поставени специално за тях.

Странен град е Варшава. Бързо развиващ се, на момент малко хаотичен, но помнещ историята си, както цяла Полша. Хората се водят от убеждението си, че без култура няма народ. Точно поради тази причина работят именно в тази насока, за да се почувстват част от една общност, едно цяло и да създадат по-добър град, а защо не и страна, както за себе си, така и за наследниците си.