„Трева и звезди“ е първият сборник с разкази на Станислава Станоева, позната предимно с книгите си с поезия. Четирите цикъла на новото издание включват детските, младежките, зрелите и последните години на разказвача или на самата авторка, всъщност.
Книгата бе представена от Издателство „Жанет 45“ и Литературен салон Spirt & Spirit на среща с автора във вторник вечерта в клуб „Петното на Роршах“ в Пловдив. Модератор на срещата бе писателят и драматург Александър Секулов.
Със Станислава Станоева разговаряме за приключението, наречено порастване.
След няколко поетични книги през годините, се появява през 2022 първият ви сборник с разкази. Какво доведе до него и предизвикателна ли беше тази нова посока за вас?
Просто дойде време и за проза след цели шест книги с поезия. За мен да пиша прозаични текстове не беше нещо ново, тъй като дълги години съм работила като журналист в печатни и онлайн медии. Пък и като дете първото нещо, което написах, беше началото на един научно-фантастичен роман, който срещна безмилостната критика на роднините ми. Писането на разказите от новата ми книга не беше проблем, проблем бяха липсата на време в началото, а след това съмненията ми дали си струва, дали ще е на ниво това, което правя. Моите учители в полето на литературата са ме научили винаги да се съмнявам, да преценявам, да следя на какво ниво съм спрямо другите. Аз по принцип съм доста самокритична. В този смисъл прозата за мен си беше известно предизвикателство. Защото с поезия започнах сравнително млада, а младостта е смела. На по-зряла възраст човек започва да губи тази смелост. И защото поезия и проза се пишат по много различни начини. За прозата се изисква и дисциплина. Казах си: „Хайде, опитай, не е нужно да го показваш на други, просто се отпусни и пиши“. И така полека-лека започнаха да се появяват нещата.
Колко време е писана „Трева и звезди“?
Не се насилвах, исках да се забавлявам. Крадяха си време, когато можех. Редактирах, пренаписвах, редактирах. С всеки следващ разказ сякаш освобождавах все повече себе си. Предизвиквах се. Затова разказите са писани доста дълго, може би 4-5 години, ако не и повече. Появяваха се един по един сякаш в някаква своя си последователност, която ми подсказа и как да ги организирам после в книгата. С поезията емоцията е бърза и силна, с прозата е по-бавна и разточителна, понякога дори не знаех накъде ще ме заведе всеки следващ разказ. Докато пишех, бях в доста тежък период. А и след това. И сякаш в един момент пишех, за да се спася. Описвах спомени, за да ги съхраня, за да повярвам, че ме е имало.
От малкото момиче до порасналата жена, а дали е пораснала всъщност, какво има в рецептата с порастването и в книгата по аналогия?
Това наистина е книга за порастването, за живота, разделен между две идеологически системи. Както казва за нея Христо Карастоянов: „Светла носталгия за едно порастване и малко тъжната ирония на вече порасналия – такива са историите, събрани в тази книга.“ В сборника има много спомени, но и много измислени неща. Т.е. книгата не е чисто автобиографична. Тя условно може да бъде причислена към т.нар. автофикшън литература. По някакво интересно съвпадение в последните няколко години излязоха доста такива книги. И то все от автори от моето поколение – родени през 70-те години на миналия век. Сещам се за книгите на Наталия Мешчанинова „Разкази“, на Димитри Ферхюлст „Непрокопсаниците“, на Богдан Александру-Станеску „Детството на Каспар Хаузер“ и др. Миналогодишната носителка на Нобелова награда за литература Ани Енро е представител изцяло на жанра автофикшън.
В моята книга могат да се разпознаят хората, родени у нас през 70-те и живели в 80-те, 90-те, преживели прехода, опитали какво е да живееш и по времето на тоталитаризма, и по времето на демокрацията. Хубавото е, че в „Трева и звезди“ спомените са реконструирани без каквато и да било претенция или идеологическа ангажираност. Разказите са като антропологическо платно, като своего рода психологическа и топографска карта на фетишите и местата на колективна памет от времето на соца, прехода и годините след това, както пише за сборника Екатерина Григорова. И без да искат, и дори без да усетят, героите порастват, порастваме всички. Ех, да можеше да не става така! Но паметта е тази, която ни държи. Човекът е особена сплав от спомени и чувства и с нея той се опълчва на времето, което от своя страна е безмилостно. Ако успееш да съхраниш спомените си, порастването не е бреме, а дори забавление. Защото някак успяваш да надмогнеш времепространството.
Книгата с разкази е подходяща за хора от всякакви възрасти, мисля, че би паснала и на днешните тийнейджъри, нали така?
Да, тя е написана леко, четивно, разказите са забавни, а по-дългите са фрагментирани, което улеснява четенето. Има и много тъга, освен забавление. Книгата съдържа 31 разказа, разделени в четири цикъла, като обединяващото в тях е времето и носталгично-ироничния поглед към годините от зрелия соц, годините на преход в България, та чак до наши дни. Първият цикъл маркира детството, вторият – младостта, третият – зрелостта, а четвъртият, последен цикъл, е посветен на смъртта и нейната рефлексия върху живота на героите. Езикът е жив и пълнокръвен, а героите – истински със своите страхове, проблеми, радости, любови. Всеки, живял през последните 50 години у нас, може да разпознае себе си и своя живот в тези разкази.
С десетокласници от Езикова гимназия „Иван Вазов“ в Пловдив проверихме, че става и за тийнове.
Цялото интервю може да прочетете в Капана.бг.
