Пословично е разбирането на българина в интернет от всичко – днес е специалист по волейбол, утре по международни отношения, след три дни по цени на петрола, а предходния уикенд – от организация на международни колоездачни състезания.
Колоездачната обиколка на Италия дойде и си замина през България, като милиони от целия свят станаха съпричастни на красотите на държавата ни. Вероятно вече всеки знае, че подобни етапи извън съответната държава са практика – не само за Жиро, а и за Тур дьо Франс и някои други състезания. Без значение по какъв начин гледаме на тях, фактът е факт: събитието е атрактивно за хиляди в самата държава, в случая – България, а е и реклама за съответната държава в чужбина. Неслучайно основен организатор на Жиро е италианското министерство на туризма.
Какво обаче се случи в България? Италианците дойдоха, направиха си етапите и си тръгнаха, но остана ли нещо? Всъщност – не. Буквално. Следобед преди пловдивския етап центърът на Пловдив не даваше вид по нищо, че ще домакинства нещо по-специално, с изключение на розовите чадъри до пощата и някой друг дребен детайл тук-таме. После само за няколко часа бяха изградени огромните сцени, ограждения, дойдоха хилядите гости, с камиони, автомобили, техника. Цяла нощ сръчни специалисти ремонтираха, чистеха и най-дружелюбно комуникираха с любопитните пловдивчани на паркинга на „Тримонциум“. Сутринта етапът тръгна, а след няколко часа от тях нямаше и помен.
Италианците дойдоха и си тръгнаха и не оставиха прашинка зад тях.
Мърлячите в България обаче си останаха. Десетки хиляди коментари се изредиха за „топките на римския стадион“, за наметалото на Альоша и кой знае какво още. Не е ли твърде смешно българите да даваме акъл за изкуство и естетика на италианците? Артистичните акции, които те предложиха, някои от които сред археологии, които те имат стотици пъти и по-впечатляващи от нашите, и съответно имат хиляди пъти повече опит, можеше само да ни дадат опит и да ни отворят очите как тези неща стават по света, как се прави туризъм, как се прави едно място интересно. Не ви харесват топките на римския стадион? Окей, след два дни ги нямаше и нямаше нито прашинка преместена там.
Харесаха ли ни павилионите на площада на Римския форум? И да са ви харесали, и да не са ви харесали, мизерията от тях още е там. Мръсотията на площада си стои и ще си стои, както ще си стоят дупките от временните арки за коледната украса – за разлика от грамотно сложените парапети, сцени и всичко друго, което италианците дойдоха, сложиха и си взеха после.
Вместо от цялото това упражнение, което ни дойде някак дюшеш, да си вземем някоя поука – без значение дали сте русофил, русофоб, комунист, демократ или нещо пето, никой няма да умре, ако сложим наметало на Альоша, напротив, ще го направим интересен, ще си поговорим за него, белким се опитаме да проведем цивилизован диалог, а не да се замеряме с обиди и клишета. Но май това не го умеем много.
За съжаление мърлявостта у нас май ще остане – не мога да кажа дали е сред мнозинство, малцинство или друго количествено определение хора, но със сигурност е сред нас. Измежду всички весели, усмихнати, позитивни хора, има и тези, които цапат, трошат тротоари, после плюят държавата, гасят си фасовете в археологически разкопки, после мъдро обясняват гърците как са ни откраднали историята и си измисляли на кой камък бил седнал Аристотел, за да правят пари.
А имаме прекрасна природа, архитектура, хора. Ако сме го забравили, може би тъкмо италианците ни го показаха. Важното е да вземем от тях не само гледната точка, а и начина на правене на неща. Със сигурност и там има много корупция, бавене на строежи, мърлявщина по различните населени места. Не всички са като организаторите на Жирото.
Но италианците, който дойдоха и си тръгнаха за 24 часа, изградиха една огромна инфраструктура и си я взеха, без да оставят една драскотина тук – където те са само едни краткотрайни гости – трябва да са ни пример как ние да се отнасяме с публичната среда. Как да паркираме колите си, че да не трошим тротоари и градинки. Как да си ремонтираме къщите си, без оправдания „ама тя не е паметник на културата“. Как да си правим фестивалните сцени по павираните улици, как да се грижим за дърветата, за реката, колко коли да пускаме в Стария град. Трябва да си ни пример, но едва ли ще станат. Ще ги забравим.
