За мен учителката винаги е била „госпожа”
Веселина Михайловска
30 години от деня в историята на България, който тотално промени живота и преобърна режима за няколко поколения. Истината е, че за мен това е просто историческа дата, от която нямам никакви съзнателни спомени. Била съм прекалено малка, за да осъзная, че нещо голямо се случва, а и да е имало някакво вълнение вкъщи, едва ли детското ми съзнание би ги регистрирало.
Не съм се редила по опашки, не съм бленувала за червената или синята връзка в училище и за мен учителката винаги е била „госпожа”. Разказите за Партията ми звучат просто като история. Знам, че съм прекарала една част от бебешките си години в село, тъй като баща ми е работил там (предполагам по назначение) и че е нямало адаптирано мляко по магазините (затова съм била захранвана с кисело). За едно малко дете режимът на управление е последното нещо, от което се вълнува. Смятам, че единствените хора, които изпитват носталгия по комунизма, са нашите баби и дядовци, тъй като те са живели в него в най-активните си години. Разказвали са ми колко е било хубаво да можеш да си позволиш да си отопляваш четиристайния апартамент на парно, без да трепериш при получаването на сметката; как никой не се е заключвал и е било спокойно. Е, това на мен ми звучи малко като илюзия.
Така или иначе преходът не е станал за една нощ, така че аз също си спомням как като деца играхме до късно на улицата и всички бяха спокойни. Всички домове бяха обзаведени по един и същи начин, защото само до това е имало достъп, а това продължи още дълги години след 89-та.
И в този дух на мисли за мен 10.11.1989 си е просто ден – да, в него нещо се е променило, но не и за мен тогава.
