Как животът на най-старата токоизправителна станция се е слял с живота на един чуден човек
Ивелина Василева
За малцина е известно, но тази великолепна сграда е сърцето на тролейбусния транспортДо три дни окончателно ще бъде спрян тролейбусният транспорт в Пловдив. Това е общинската новина от деня. Тя вълнува много хора. Със сигурност ще промени много съдби. Верни на стила си, репортерите ни видяха новината под друг ъгъл- влязоха в кръвоносните съдове и самото сърце на тролейбусния транспорт в Пловдив. Сърце, което общинската администрация има намерение да спре с няколко писма, няколко заповеди, а казусът има няколко гледни точки и много неща под повърхността.
Къде тупти сърцето на тролеите?
Всъщност малцина знаят, че то тупти (поне до понеделник) в една от най-красивите сгради на Пловдив. Буквално на пъпа на града- ул. „Ген. Гурко“ и „Отец Паисий“34. Там, където е била първата тролейбусна спирка под тепетата. Сградата е завършена през 1957г. И е абсолютно съвършена от архитектурна гледна точка. На два етажа е, плюс тавански такъв. Като вторият етаж крие токоизправителната станция на мрежата в район централен. Нещо огромно, адски скъпо, адски мощно и невъзможно за преместване от мястото, на което се намира. Поне според специалисти. Всъщност, ако трябва да бъдем точни, в Пловдив има 7 такива трафопоста, но този е първият, най-важен и вече е със статута на артефакт. „Сърцето“ има задна и предна клапа, разбирайте двор. Едната гледа в посока Гурко, другата е скрита зад дебела метална врата, зад която пък има дори малък релсов път. В предния двор виси десетилетна асма, чийто плод категорично не става за ядене. Прозорците на високоволтовия втори етаж са дълги колкото два човешки боя. Самата сграда сякаш диша и кашля дори- често издава мощни страховити звуци, като изстрели на оръдие. Те се дължат на късо съединение някъде по тролейбусната мрежа. Край великолепната дървена врата, която навремето е била заден вход и изход към трафопоста, често се навърта един белокос мъж. Човек, от който цвърчи електричество въпреки 70-те му години. Човек, по- светъл от цялата енергия и мощ, която крие съоръжението, за който се грижи вече 44 години. Човек, чието сърце тупти с това на тролеите.
Георги Гугов или дядо Жоро.
Георги Гугов в любимото си съоръжениеПредложи друг да разкаже история на ТИС-а, както го нарича професионално. Но всъщност искаме да разкаже собствената си история, която е като роман, в който накрая се усмихваш, въпреки влажните очи.
Започнал е съвсем случайно в Токоизправителната станция. Работел като ел. монтажист. Веднъж след работа чакал с колеги на пейката да ги вземат с каруцата. Тогава един от тях подметнал на дядо Жоро, че търсят човек в Трафопоста. И така започна 
Бате Жоро показва белезите от пожаравсичко, повежда историята си той. В началото не се е вълнувал, без да има идея, че на това място ще прекара следващите 44 години от живота си. Спомня си дори датата на първия ден на новото работно място- 19 септември 1968 година.
През всичкото време, каквото и да е преживял, не е имал желание да напусне дори за един единствен миг. Признава, че през един период била будна в него жадна амбиция да се реализира в чужбина. Нещата се 
провалили, но той не съжалява. Три години е работел на две места- като печатар и в Трафопоста. Тогава, като печатар печелил много повече, а в Трафопоста в този период вадил едва по 75 лева. Но той и съдбата решават кое е неговото място- Токоизправителната станция.
Най-опасният инцидент във великолепната сграда се е случил именно в смяната на дядо Жоро. Тогава съществувала само една станция, а пък много тролеи. На ден 
преброявали около 40 изключвания на мрежата от претоварване. Имало случаи, в които съоръженията отказвали да включат, та се налагало ръчно да го правят. Което е голяма грешка, защото е опасно за живота. Едно такова включване, октомври беше, се запалих, огън ме изгори, спомня си вечно усмихнатият мъж. От кръста нагоре бях като факла, показва малък белег на дясната си ръка, който носи като вечен спомен от огнената случка. 10 дни в болницата не усещал болка, само страх. Единственият лош случай- и на мен се падна. Сякаш съм заварен за това място. Дори и това не ме отказа да работя тук, продължава историята си. Още в първия си работен ден след злополуката пак пускал ръчно тролейбусите с риск за живота. На принципа „Трябва да върви работата“ с ясно съзнание, че много пътници зависят от това негово опасно движение.
70-годишният мъж силно вярва в тролеите, дори когато изчислява броя им днес и през годините. Сега са 10, а едно време били 119. Той осъзнава, че вече е ретро да се возиш на тролейбус, но пък чара от това преживяване може да бъде опознат на малко места, едно от които е Пловдив. В екипа на работещите е имало и жени, и сега има. Въпреки това всички са били с едни и същи задължения.
Дядо Жоро бачкал и по 12 часа, а умора не знае какво е. Знае само любов към това, което правиш. Питаме негатив има ли, а той твърдо и непоколебимо отговаря- Не.
През годините в сградата са горели два много сериозни пожара, освен огъня по тялото на героя ни. Преди 30 години се запалил един кабел от натоварването, след време няколко, в рамките на една година. Посочва с пръст нагоре в работната стаичка. Там, където са закачалките, там бяха кабелите. Тогава сложихме двойни кабели с по-голямо сечение, за да издържат на товара. 
Оттогава няма подобни случаи. По времето на ремонта след пожарите седяхме в една стая с колегите денонощно, за да помагаме на майсторите при нужда. Теглихме новите кабели, правихме всичко, с което можехме да сме им полезни. След свършване на смяната трябваше да си отиваме по домовете, но ние седяхме на пост по 24 часа, за да възстановим сградата и мрежата, спомня си бай Жоро.
Разговаряме в малкото работно помещение, а там олющените стени ни чуват и сякаш шумят, пригласят на бай Жоро в историята му, тъй като са заедно с него вече 44 години. Старите дървени мебели, присъствали на пожарите- и те там. Вестници от преди двайсет години стоят на купчинка и сякаш напомнят, че дълги периоди има, но вечни неща- не. Това, старото време, не липсва на стария човек. Лошото е, че не съм вече онзи млад герой от началото на разказа ми, допълни, някак примирен с 
природните закони Гугов.
Промяна от създаването на сградата през 1957 година няма. Освен, че в началото са донасяли трансформаторите и всички въоръжения с волски каруци до килиите. И сега има само някои нови съоръжения, защото старите били живачни.
Друг случай в историята на 55-годишната сграда е желанието на крадци да взимат кабелите й. Даже една от станциите била затворена заради това. Влизали в шахтите и 
взимали кабелите, защото са медни. Естествено слагали главата в торбата за гяволъка си. Но се отървали невредими. Хитреците намирали начини да режат и взимат. Нашият дядо си спомня как са хванали едно момче да краде в шахтите, но бързо го пуснали, защото нямали как да го накажат или да му вземат. Бил казал: Само животът си имам, ако искате него вземете!“.
Най-вълнуващият, най-запомнящият, най-щастливият миг в професионалния живот на Георги Гугов е мигът, в който докарали новите съоръжения. Тогава бях много щастлив. Един човек от Чехия дойде и ги монтира, работеха много добре. Бачкахме и си свиркахме. Носихме се на крилете на ентусиазма. Но ето- и те остаряха, също като живота на човек- върви, а зарядът в него намалява, мъдрува белокосият чаровник.
На разходка до сърцето на сградата минахме през всеки детайл, наситен с история. Показва стаята, където е прекарал много нощи сам и изчел повече от 500 книги. Показва изрезките от Чудомир по вратите на шкафчетата, лика на Ботев, парчета от стари вестници. Връща се 44 години назад и разказва за първата си нощна смяна. Как една кофа, в която нон-стоп капе вода, поддържа машините. Има хора, които се грижат за нея и никога не е имало проблем. Но тогава младият Георги 
е скачал от леглото си повече от 10 пъти, за да провери дали всичко е наред. Не мигнал. Рядко заспива и днес на работното си място. Защото енергията ври във вените ми. Особено когато разказва как действа самата система. Което ние не се наемаме да ви разкажем, тъй като е твърде сложно и технически. Ние сме по сърдечната част. Само можем да ви уверим, че системата е перфектна, както твърди и самият Георги Гугов.
Какво ще се случи с вас, ако всичко това пропадне и бъде затворено, питаме ние. А той: „Моето си е отишло, аз съм си отишъл. Но това тук- не. Много живот има в него, много. А и е грехота, което е направено да се разтури. Ако се разтури, няма кой да го обнови“. И пак първата му мисъл е Трафопостът. 
Машината за спешна връзка вече не работи- има мобилни комуникации
