2-ри юни: Ден за равносметка или за снимка
Нагласени сякаш ще се снимат в Мол-а дами позират пред паметника на Ботев
Стефка Георгиева
Изключително трудно ми е да проумея факта, че исторически ден, пропит с кръв и смърт, е обявен за национално честване. Национална траур – да, но какво честваме днес? Смъртта на Великия Ботев и всички, дали живота си за България с чиста съвест, с чисти намерения, с чисти идеи. Като за капак „празникът“ мени името си 4 пъти. За пръв път се отбелязва в Пловдив и Враца през 1901 година. Днес на него дефилират костюмари, окъпани във власт. Свеждат глави, но мислят за друго. Не за идеите на Ботев, не за стиховете му, не за дирята му. Днес пред паметниците на поета се редят хора за снимка, усмихнати и нагиздени, превърнали и тази дата в повод за селфи.
Вместо да ви споделям вече до болка познатите стихове, предпочитам да ви представя нещо малко по-различно, но със същата насока – стихове, посветени на революционера.
Зов
Валентин Дешлиу
превод: Матей Шопкин
на Христо Ботев
Не ми достигна глас да те възпявам,
пред твойто име спира моят дъх.
Чрез словото си ти се извисяваш
и се превръщаш в исполински връх.
И горе – в необятните простори,
аз виждам твойте огнени очи.
И с твоят глас вселената говори,
и хълм, и дол от твоят пулс ечи.
А аз вървя по булевард, наречен
на твойто име. и внезапен ек
в душата ми отеква: ти си вечен!
Поет!…И Воевода!… И Човек!…
О, аз по твоите следи минавам.
Край мен шумят барутни ветрове.
И ме опива гордата ти слава
и ритъма на твойте стихове.
И ставам целия на жива рана.
Боли ме, че загина толкоз млад
в приоблачните дебри на Балкана.
Но ти си още жив и в моя град.
Да, в моя роден Букурещ, където
намери някога подслон и дом…
По булеварда, тръгнал от сърцето ми,
при тебе аз пристигам мълчешком.
И в мигове на мисли споделени,
жадувам като дар и благослов
да чуя твоя клетвен зов на гений
за святата, за страшната любов!
ПЛАЧ ПО БОТЕВ
Стефан Цанев
Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…
Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?
Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?
Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?
Кажи ми още:
ходил ли си на лов из русенските резервати,
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник?
Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!
Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас
зачертава.
Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.
И тогава са казвали мъдро:
сега времената са други.
и въпреки всичко –
сега времената са други:
в челата ни никой не се цели,
ние сме сити и цели,
постигнахме своите цели,
не спим във запустели воденици,
мълчим със затлъстели езици,
и го няма Левски
да пее –
да се надпява с в я т ъ р а…
Няма го стария свят, ура!
Няма го. Но има един жесток закон:
алчният заменя идеята за кон.
Оре, окопава се, огражда се – почва
да пуска корени в плодородната почва:
“Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”
Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Не за изгода тлъста, а за гола правда
Срещу куршум да тръгват
Да лягат под брадва!
Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече от всякога д н е с подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по черепа земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстовищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!
