Къде са имотите, подарени за вечни времена на сираците под тепетата

Оказа се, че в Пловдив вечността трае твърде кратко

Владимир Балчев

Пожарите след Априлското въстание през 1876 г. оставили хиляди сираци без дом. Децата живеели в колиби край разрушените селища. Когато вестта за тях достигнала до САЩ, благотворителните дружество започнали да събират пари. Така  на Данов хълм (Сахаттепе) били построени две сгради за сираците. За това амери­канско дарение се загово­рило отново през 1910 г., защото по някакъв мисте­риозен начин постройките станали собственост на един български офицер.

Първото пловдивско сиропиталище било построено през 1878 г. Средствата били събрани от местните благотворителни дружества. През 1895 г. Елисаве­та Пулиева от Карлово завещала огромната за онова време сума от 40 000 златни ле­ва. С тези пари в Пловдив трябвало да се изгради нов дом за сираци.  Няма сведения какво е станало с парите на Елисавета Пулие­ва – знае се само, че на нейно име не е открит фонд в местна банка.  Известни са единствено няколко документа в архивите на Министерс­твото на народното прос­вещение.

Паметно е дарението на хаджи Гьока Павлов. В днешната градинка до Джумая  джамия той притежавал представителния хотел „България“ с 16 стаи, 8 магазина и голям двор върху площ от близо 700 кв. метра. За­вещанието е от 2 март 1905 г., нотариалният акт е с №257 от 25 юни 1914 г. На 5 декември 1924 г. към този имот се прибавили още 43 кв. метра магазинна площ, подарени от Димитър Барос и Михаил Тодоров. Безценен капитал, дарен „за вечни времена“ да подпомага издръжката на сираците. Само че у нас никой не дава шанс на благородството да същес­твува вечно. Прочутият хотел „България“ бе съборен през 1960 г.

Няма помен и от мно­гобройните дарителски фондове, които до 1947 г.  подпомагали издръжката на сиропиталището. На Българска земе­делска и кооперативна банка били поверени фондовете „Харалампи Пет­ров“, „Димитър Кондодимо и Мария Василиу Кондодимо”, „Михаил и Ана Стоицеви“, „Хаджи Ми­хаил Дяков“, „Павел Калпакчиев“ „Димитър Ко­жухаров” и още десетина други. След 1947 г. те са ликвидирани като ненуж­ни. Единствено трупаният в продължение на 20 годи­ни фонд за строителство на нова сграда отива по предназначение.

На 6 де­кември 1924 г. с нотари­ален акт № 133 Стефан Харитов подарил единственото си богатс­тво – своя собствен дом на ул. „Княз Александър“. Дарителят категорично заявил волята си – приходите от имота да слу­жат за издръжка на сиропиталището. Занапред и завинаги. Така било до 1949 г., когато било решено, че в държа­вата на работниците и селяните не може да има частна благотвори­телност. По същия начин била погазена и волята на Харалампи Петров, дългогодишен служител в пощата. Тъй като нямал свои де­ца, Петров дал всичко на сираците. Нотариалният акт за дарение е от 11 декември 1924 г., вписан под № 138. Отбелязано е точно и ясно: дарява се за вечни времена.

Същите думи четем и в нотариален акт № 52 от 9 май 1924 г. Става дума за двуетажна къща с половин декар двор в началото на ул. „Бетховен“. Това е домът на Еле­на Странска.  Елена била съпруга на Стефан Странски, един от най-богатите българи в края на XIX в. След смъртта на мъжа си, Елена се омъжила за режисьора Радул Канели. След смъртта на Канели вдовицата завещала всичко на сиропиталището. Сега на това място се издига висока кооперация.

Днес нищо не напомня за благодетелите и тяхното дарение. Имоти, посветени на пловдивските сирачета уж за вечни времена, а то се оказа, че в Пловдив вечността трае твърде кратко.