Непознатите православни храмове на Пловдив от 20-те и 30-те на XX век

Актуално Забравеният град Култура

Теодор Караколев

Религиозните храмове са част от богатото културно наследство, с което местни и гости свързват Пловдив. Съвсем очаквано, най-голямо внимание се обръща на православните възрожденски храмове – основно по Трихълмието. Двете големи джамии също впечатляват както с това, че са на почти по 6 века, така и с вълнуващата си архитектура. Интерес предизвикват и някои от храмовете след Освобождението – неокласическата църква „Св. Св. Кирил и Методий“ или пък неоготическата Евангелска църква на Сахат тепе. Почти изцяло извън фокуса обаче остават една голяма част от религиозните храмове – построените между Първата и Втората световна война, през 20-те и 30-те години.

Всъщност, ако поставим строителството на храмове в Пловдив на периоди, това е един от най-активните – от 1830 година до Освобождението през 1878 година са построени най-много църкви. Много от тях в последствие са преработвани с купол, с добавяне на камбанария или по друг начин, но основната част си остава Възрожденска. Това са предимно храмовете по Трихълмието.

Няколко са храмовете, построени в 30-те години от Освобождението до края на Първата световна война. Освен споменатият храм „Св. Св. Кирил и Методий“, тук трябва да добавим и „Свети Георги“ в Мараша, чиято архитектура много наподобява тази на шедьовъра на Йосиф Шнитер до Хуманитарната гимназия.

Всъщност, историята на храмовете е показателна за развитието на даден град – докъде е стигал, кога и как се е разширявал. Разбира се, на много места храмове се разрушават и построяват наново, тоест кварталът там се е разширил по-рано от постройката, която достига до днешни дни.

Така след Първата световна война градът трайно се разширява извън рамките на днешния център – основно около Трихълмието и Сахат тепе, както и покрай реката. И в тези нови квартали се появяват и новите храмове от 20-те и 30-те години. За съжаление за много от тях историческите данни са оскъдни, а техните архитекти не са известни.

Важен момент в това развитие е и Чирпанското земетресение от 1928 година. Пострадали от него са много населени места, като освен жилищни или институционални постройки, повредени са и много храмове. Така в препострояването на тази част от България след 1928 година се включва Българската православна църква. Случаи има много, но най-масовите нови храмове са т.нар. „типови църкви“, каквито има из цялата Тракийска низина – като има няколко избрани типа.

Много от по-големите села, както и някои от градовете – например Чирпан – се сдобиват с такива типови църкви. Такива се правят и в Пловдив – около 1930 година се строи църквата „Свети Илия“ в квартал Изгрев. Днес храмът е един от най-запазените в автентичния си вид, дворът е добре поддържан и в последно време дори активно се обновява и озеленява. Интересно при него е, че за разлика от много от типовите църкви, той има полукръгла абсида, видима от източната страна.

Повечето църкви от този период всъщност имат паралели и с жилищното строителство. Фасадите са много по-изчистени от всякакви детайли. Орнаменти по тях почти няма, за разлика от неокласическите храмове от по-ранните години. Основният детайл е рамкирането на прозорците, които почти винаги са правоъгълни, завършващи с полукръгла арка – а над тях – кръгло прозорче. Много от типовите църкви нямат видима отвън абсида, а източната стена е напълно равна – нещо не много типично за православните храмове.

Такава е, например, църквата в Коматево – тогава все още село, а не квартал на Пловдив. На практика тя е от същия тип, като тази в Изгрев, като основната разлика е именно в абсидата. Почти целия останал план на коматевския храм е идентичен със „Свети Илия“.

От съвсем друг тип са три други църкви, строени също между двете световни войни. Храмът „Свето Възнесение Господне“ до Военна болница е издигнат също към края на 20-те години на миналия век. Той не е толкова издължен, като типовите църкви в Коматево и Изгрев, а има по-квадратен план. Освен това страничните фасади – южната и северната – са по-разработени, с акцент и издигане над централната част.

По същия начин – но по-голям и по-интересен е и храмът „Св. Св. Петър и Павел“ в подножието на Бунарджика. Смята се, че проектант на този храм е големият архитект модернист и проучвател на историята на българската архитектура Христо Пеев. Тя има и може би най-интересната камбанария от споменатите до тук църкви, богата на кобилични извивки, които напомнят жилищната възрожденска архитектура. Интересно е и измазването ѝ отвън – църквата е с типичната за модернизма едра мазилка с дълбоки канали. Подобна е, например, мазилката на съседната сграда, построена почти по същото време на гимназията по дървообработване.

Най-внушителният храм от този период – също построен след 1928 година, е „Св. Иван Рилски“ в Кършиака. Той вече е с коренно различен план, спрямо споменатите до тук, но също има паралели в страната. Много подобен е планът на храма в Първомай. Специален надпис вътре в храма уточнява, че той е построен с пари от ДИПОЗЕ – фондът, учреден след Чирпанското земетресение. Част от другите споменати храмове също са издигнати със средства от този фонд. Храмът има интересен план – основната му част е под един огромен купол. Извън купола остават само олтарната част, малка част от наоса и нартекса. Според някои източници архитект на храма е арх. Христо Бърнев, а според други – Пантелей Цветков. Любопитно е, че първомайската, която е много подобна, пък се приписва на трето име – арх. Димитър Ненов.

Особено интересна е още една православна църква – „Света Троица“ в Кючук Париж. Тя също се появява в годините след Първата световна война в квартала, който се разраства най-бурно именно след войните с българи-бежанци от Тракия и Македония. Нейният план и архитектура е най-разчупен и с най-богата декорация. Макар и също без орнаменти по фасадата, самите форми на корниза по всички фасади са с кобилични извивки.

За съжаление много от тези църкви остават без известен архитект и добре записана история. Макар и не толкова стари, колкото възрожденските ни храмове, или богато орнаментирани като тези, строени в десетилетията след Освобождението, църквите от периода между двете световни войни в Пловдив също заслужават внимание и опазване. Пловдивчани трябва да знаем, че те са красиви и естетически издържани храмове.

В периода храмове строят и някои от другите християнски общности, но на тях внимание ще обърнем в друга статия. Нужно е да се подчертае, че почти всички споменати храмове, са изографисани и с окончателно изработени икони и олтари чак след 1944 година. Това прави стенописите и дърворезбата по олтарите много интересни, и понякога крайно необичайни, но това също ще бъде тема на последващ материал.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.