Станимир Папаризов е роден в
Пловдив, завършва Френската гимназия. Следва и се дипломира като
архитект в Училището по Архитектура Париж-Ла Вилет ENSAPLV, като
прекарва също една година и в Техническическия Университет на Делфт
(Холандия) TU Delft.
Професионалният
му
опит вкючва едногодишен престой във френската фирма “Architecture
Studio” , а през последните три години работи във “Foster and
Partners”, Лондон. В момента работи по свои проекти в България,Франция
и Швейцария. Под тепето има удоволствието да предствави размислите за актуалния въпрос със стадион Пловдив на
приятеля ни в рубриката „Нашият Пловдив“.
Когато бях средно голямо дете, достатъчно голям, за да следя мачовете по телевизията от различните европейски първенства, и ходех с татко на поредната среща на любимия ми отбор, всеки път, като наближавахме Колежа ,започвах да си представям как влизаме в някакъв невероятно красив, ултрасъвременен стадион, покрит с подвижен покрив , с трибуни на няколко етажа и, разбира се, с десетки, дори стотици хиляди фенове по тях.
Поради тази причина винаги бях изключително радостен, когато мачовете ни се играеха на осветление, защото липсващите елементи от моята детска фантазия, някак си оставаха незабелязани в леко жълтеникавата светлина, идваща от ъгловите пилони.
Наблюдавайки спектъла от преплитащите се четворни сенки на играчите, аз някак пропусках да си дам сметка, че това, за което мечтаех, вероятно бе да бъда в копие на Амстердам арина (стадион толкова прокламиран през тези години като един от най-модерните) и сигурно подсъзнателно съм бил воден от идеята, че с подобна придобивка, моят отбор непремменно щеше да е финалист всяка година на шампионската лига.
Сигурен съм, че много други ботевистки и локомотивски деца са живеели и продължават да живеят с някакъв техен си идеал и запечатана в съзнанието им телевизионна картина за това как Лаута Арина, Ботев Стейдиум или Национален Стадион Пловдив, трябва да изглеждат другата седмица. Вероятно всички сме се надявали, че тайнствен магьосник, дошъл от далечна и мистична земя , ще превърне нашия стадион в нашите мечти.
За съжеление или за радост професията ми все по-често ме удря с некрасивата бруталност на същинската ежедневна реалност.Разбрах, че преди един проект да се превърне в построена сграда, той е предхождан от множество проучвания и скучни за мен и всеки читател процеси, потвърждаващи или отхърлящи десетки финансови и архитектурни хипотези.
Красивите картинки стават понякога дори за ден-повярвайте ми, това не е измислица.
Като станах „възрастен човек“, осъзнах, че ще има хора, на които няма да им мигне окото и ще взривят спомените на поколения заедно със стария Уембли или Хайбъри ,ако на тяхни място трябва да се направи квартал със скъпи апартаменти, офиси и нов стадион с двойно по-голям капацитет, за все по-нуждаещите се от зрелище и фланелки привърженици.
Фенството ми с носталгия започна да бъде обременявано от това, с което се занимавам, а Амстердам арина от моето дество се оказа не толкова хубава, колкото си мислех.
Напоследък обаче детските мечти на хиляди стари и млади пловдивски деца започват да изплуват изпод ръцете на добри магьосници и се вижда как нетърпеливо тези деца желаят най-бързото им реализиране. Картини от бъдещето на нашето минало се публикуват с охота по вестниците, биват обсъждани като правилният, истинският и единствен избор…Някак си съвсем естесвено се дава твърда материя на захарен памук от блянове. Всеки трепери и иска да види построен своя Амсердам арина, Стад дьо Франс, Уембли, Алианц Арина и много други, ако може тук, сега-най-късно утре, на мястото на старото изгнило минало….
Колкото и да се опитвам да си мисля, че съм идеалист и носталгик, си давам сметка, че имаме нужда( не само емоционална) от това стадионите ни да са прекрасни и около тях да има нови офиси, жилища и магазини. Имаме нужда също от нов голям арт-център, който най-накрая да продаде на света уникалността на нашия град. Имаме нужда от огромна нова опера и театър, които да блестят в туристическите гидове. Имаме нужда от нова транспортна система с трамвай, свързващ важните точки на града. Имаме нужда река Марица да бъде сърцето на Пловдив. Имаме нужда от реклама и от имидж…
Именно поради тази причина хвърлянето ни в логиката на съвременния свят трябва неизбежно да стане по професионален, методичен, стратегически и хладнокръвен начин. Всеки един от изброените по-горе мегастадиони се е пръкнал така независимо от различните проблеми преди и след реализацията им.
И може би на фона на тези далечни,но толкова желани от нас примери нещата, които леко убягват на красивите картинки, предлагани ни днес, биват:
-Държавна политика.
-Истински, подплатени с реална статистика, предвиждания за икономическо и социално развитие на зоните около стадиона(ите).
-Изчисления за точния нужен днес и за бъдеще капацитет на стадиона,базирани отново на статистика и демографски фактори.
-Реална идея за организиране на световни, европейски първенства или мачове от шампионската лига, от които наистина да дойдат приходи и реклама.
-Планове за разрастването му или редуцирането му след такива първенства.
-Договори с известни промоутъри за организиране на мегаконцерти,спектакли, събития
-Реални нужди, базирани не само спекулативно, от жилищни, бизнес, търговски и културни сгради в зоната около него.
-Влиянието върху еко-системите, трафика и транспорта.
-Работа в екип с нашия град и неговите хора, а не скришом, треперйки дали ще надцакаме другите услужливи магьосници.
-Изготвяне на реално урбанистично и архитектурно задание, и официалното му обявяване.
-Организирането на голям международен архитектурен конкурс от който се избира най-добрият проект, а не този, подхърлен ни като визуален кокъл.
Например световно известни архитекти и консорциумите , в които са в екип, като Херцог и Демерон(Алианц Арина, Олимийския стадион в Пекин, Новия Стадион на Бордо), печелят поредния си голям конкурс след жестока конкуренция с други големи имена, относно архитектура и цена, а не биват прокарани изпод масата заради популярноста си.
Пример е и готвещото се в момента Европейско първенство във Франция през 2016, което наложи организирането на конкурси, обявени на международно ниво и наблюдавани от широката публика. Всеки един строящ се в момента стадион е минал по този строго регламентиран път.
В крайна сметка, когато става въпрос за публична инвестиция, държавата може де бъде достатъчно твърда и ако спечелилият проект се окаже прекалено скъп и сложен за реализация, винаги може да се избере друг ( Стад дьо Франс и Олимийския Стадион в Лондон)
Не знам, поправете ме, замерете ме с тежък камък, обвит с реални факти и събития, които да покажат, че мечтите, които искат днес да ми „подарят“ за моя Пловдив са били предхождани от всичко това! Та нали преди последните красиви картинки, имаше едни малко по-некрасиви , които пак ми бяха „подарени“ от забързан за доставянето на нашите мечти пловдивски архитект. До кога… ще живея в страх, отваряйки сайт за Пловдив, че някои друг може да е решил да ни подари мечти? И ние трябва ли след това да дебатираме, да се караме, да се обвиняваме защо на едни им харесват на други –не?
Всички искаме да имаме чисто ново място, на което да развеем егото си на модерни и съвременни пред останалия свят хора. Място, с което да сме горди и, на което да се чувстваме свежи поне за два часа на седмица….
Но трябва ли поради импулсивното ни желание за утоляване на наслагваната с десетелия жажда за сбъднати сънища, да позволим отново някой да жонглира с нас, за да се озовем след години с поредните празни катедрали на безумието. Днес са моловете…утре може да са стадионите от „красивите“ картинки.
