От прост чирак, Хаджи Гьока Павлов станал първи по богатство в Пловдив

Завистта родила множество измислици за него

Трудно е да се пресметне стойността на даренията, направени от Хаджи Гьока

Несметното му богатство дошло от вино и ракия

Владимир Балчев

И богатите понякога влизат в затвора. Един такъв заможен човек попаднал в пловдивския зандан. Килията била пълна с бедняци – българи и турци, – които не могат да си платят данъците. Били отчаяни, защото нямало откъде да вземат пари. Тъжна картина. Гледал ги богаташът и по едно време помолил да извикат упра­вителя на затвора. Предложил той да плати дълга на сиро­масите, а тях да ги пус­нат за идващите празни­ци – Великден за християните и Байрам за мю­сюлманите. Вестта стигнала до мютесарифина, който разпоредил да се освободят не само задлъжнелите турци и българи, но и техният благодетел. Това се слу­чило няколко години преди Априлското въстание, а името на благодетеля е Хаджи Гьока Павлов.

Хаджията бил един от най-известните граж­дани на Пловдив. Роден е в Сопот на 24 декември 1836 г. Като станал на 7 години, тръгнал на училище, но издържал там само няколко часа. Суров човек бил даскалът и немилостиво шибал възпитаниците си с една дълга пръчка дори за най-дребното провинение. Понякога удрял и без повод.

Подобно на множество свои връстници, малкият Гьока станал чирак. Работа много, пари почти никакви. Малчуганът обаче изпълнявал безропотно нарежданията на майстора и бързо усвоил тънкостите на занаята. Обикнал го чорбаджията, но професията му вече отивала на отмиране, затова чиракът решил да опита нещо друго. Следващият майстор, при който постъпил Гьока, бил папукчия. Работа в дюкяна от тъмно до тъмно, на всичко отгоре трябвало да слугува в дома на стопанина. И тук се справило момчето, но трябвало да напусне, за да поеме с баща си за Силистра. Край Дунава работил при един гостилничар, после чиракувал в бакалски дюкян. Тук, покрай децата на стопанина, Гьока се научил да чете и да пише, започнал да отбира и от смятането. От господар на господар, от занаят на занаят. Все претрепан от работа, и то за смеш­ни пари. Проумял Гьока Павлов, че така не може да продължава. Мислил дълго и накрая избрал своя път.

Нещата се завъртели бързо – първо отворил кръчма в родния си град Сопот, после покрай нея завъртял тьрговия с добитък и гайтан. Непрекъснато обикалял от двете страни на Стара планина, почнал да захожда към Сърбия, Босна и Румъния, а през 1867 г. стигнал чак до Божи гроб, за да се върне в Сопот като хаджия. Непрекъснато бил на път. За да не му знаят разбойниците дирите, тръгвал по тъмно, след месец, два или три се прибирал посред нощите. Между две пътувания през 1860 г. се оженил, при кратките си престои в Сопот правел и своите дарения. Сиромашкото дете отведнъж станало почитан човек. Търсели го за съвет и помощ. И апостолът Васил Левски се доверил на неговия авторитет. Думата на Хаджи Гьока натежала през съдбовната пролет на 1876 г., когато Тосун бей събирал башибозука, за да удари Сопот. Стотина младежи били излезли на позиция, за да бранят градеца, но хаджията настоял да се търси друг път. Накрая било решено да дадат 500 лири на Тосун бей. Гьока Павлов дал своя дял от цялата сума, като прибавил от себе си два скъпи килима и любимия си кон. Така бил спасен Сопот през 1876 г. През лятото на 1877 г. единственото спасение било бягството през Балкана. Хаджията тръгнал в последния момент, зарязал стоката и парите си, та се озовал в планината само с 6 гроша в джоба…

Отминали   пожарищата,  заровени  били жертвите. Всич­ко се забравило. И това, че Дядо Хаджи доказал родолюбието си, че по­магал,  че дарявал,  че рискувал  живота си. Дошло ново време. Гьока Павлов бил вече не просто заможен, а зашеметяващо богат. Негови били половината магазини от Джумаята до река Марица, притежавал 12 къщи на ул. “Антим І”, още 13 на ул. “Княз Александър І”, десетина дюкяна на ул. “Съборна” и още много здания в най-оживената търговска част на Пловдив. Негов бил и представителният хотел “България”, граден по проект на Йосиф Шнитер върху мястото на стария Джамбаз хан. Толкова много имоти в ръцете на един само човек разумът не можел да приеме. А след като разумът не може, намесила се завистта. Тръгнали слухове, че Хаджи Гьока намерил скрито имане, че окрал еди-кого си, че обрал турската хазна, че едва ли не измъквал последния залък от устата на сиромасите… Небивалици, които са живо свидетелство за злобата на техните създатели.

Всъщност обяснението за натрупването на огромното богатство е съвсем просто – става дума за търговски нюх и пределен риск. Хаджията съобразил, че докато руската армия е в България, алкохолът ще бъде най-търсената стока. Затова Гьока Пав­лов рискувал още по време на сраженията да тръгне към Станимака (Асеновград), за да изку­пи всичкото вино и ра­кия. Само че пътят до града бил по-страшен от пътя за ада. Сраженията се водели на различни места, ту русите настъпвали, ту турците, различни части обхождали противника, та да го ударят в гръб. С други думи опасностите били на всяка крачка. Успял Гьока Павлов – стигнал в Станимака с 2000 лири, които взел назаем от Хаджи Калчо Дренски само срещу подпис, купил достатъчно вино и ракия. Оттук дошло нес­метното му богатство. Само че как да се прие­ме това просто обясне­ние по време, когато далаверата била царицата на успеха? Дори народ­ният поет Иван Вазов хванал вяра на мълвата. Един от най-мрачните образи в неговия роман „Нова земя" носи името Хаджи Гъчо, но и най-недосетливите разбирали за кого става дума..

Първите дарения Ха­джи Гьока Павлов нап­равил още в Сопот, после продължил в Пловдив. Давал за строеж на училища, за подпомагане на църкви и сиромаси, за сираци, за театър, за дружества и организации, дори за затворниците.  Искал да построи паметник на Васил Левски на Джумаята, но Общинският съвет отхвърлил предложението му, пропаднал и опитът му да постави паметен знак на мястото, където през пролетта и лятото на 1876 г. стърчали бесилките. През 1905 г. подарил хотел „България", своя най-ценен имот, за доходно здание на пловдивските сираци. Тази представителна сграда имала 16 стаи, 8 магазина и просторен двор. Наемите от хотела покривали по-голямата част от издръжката на сиропиталището. Останалото имущество поделили неговите наследници. Според тогавашните вестници, най-малкият от тях бил 5-годишният му син Богдан. В същото време имал внучка на 21 годи­ни, омъжена за пловдивския доктор Б. Самоковлиев. Пишат го новинарите, значи  трябва да е било така…