„Народ без минало няма бъдеще”

Димитър Герганов

Страстите български се разгоряха покрай грандиозния спор „съжители” или „роби” сме били с османците/турците/ почти пет века! Няма да влизам в този дебат – ще си позволя да изразя моето разбиране, което по случайност съвпада със сериозната историческа наука. Коректният термин от политико-икономическа и религиозна гледна точка е: власт, владение, владичество. Всякакви други трактовки влизат в полето на криворазбран либерализъм/патриотизъм или имат място предимно и основно в полето на литературата. Точка. Мястото на Паисий в учебниците обаче ме вълнува. За да оценим величието на делото му и защо е необходимо да бъде изучавано във всеки един клас, трябва да видим какво имаме/нямаме преди неговия епохален труд.

       През средните векове след османската инвазия сведения за българите и България могат да се открият в текстове на Цезар Бароний, Мауро Орбини и др. автори единствено като бележки свързани с византийската история. Впрочем терминът Византия е въведен в обръщение едва в началото на 19 в. Написаното за българите стъпва върху по-ранни текстове на гръцки автори, които поради сложните и често враждебни отношения между България и ромеите логично не преливат от симпатия и често изкривяват или премълчават обективната действителност. След покръстването съществува кореспонденция между българските владетели и римската курия, която е ценен, но уви недостъпен извор за тогавашните изследователи. На практика в периода 15-18 в. българинът  познава  миналото си единствено през народните песни и предания, което ще се съгласим са полезен, но крайно недостатъчен източник.

       Първата „История на България”  е написана от Петър Богдан на латински език около 1667 г. – почти век преди Паисий. Авторът,  католически архиепископ родом от Чипровци съчетава в себе си битността на български патриот и произтичащата от сана му лоялност към Рим. В ония, а и в по-късни времена взаимното недоверие и неприязън между православни и католици са дори по-силни в определени моменти, отколкото общия страх от експанзията на иноверците. За съжаление „Историята” на Петър Богдан така и не вижда бял свят поради финансови причини и потъва в архивите на Свещената Конгрегация на Вярата в Рим. През 70-те години на 20 в. Божидар Димитров открива първите 4 глави в библиотеката на Ватикана. Спорният днес историк тогава все още е млад и съвестен изследовател. Останалите 16 глави от труда на Петър Богдан се смятат за изгубени. Или пък чакат своя откривател.

       Епископ Богдан заедно със своя съратник Петър Парчевич извършват многобройни дипломатически мисии в европейските владетелски дворове с една-единствена цел – да повдигнат война за освобождението на България. През 1674 г. и двамата умират, ала 14 г. по-късно, като че ли делото им ще се увенчае с успех – Чипровци въстава. Австрийската помощ обаче така и не идва, а по зловеща ирония или „тънък замисъл” бунтът е потушен от войските на католика Имре Тьокели –  унгарец-ренегат на служба при османците. Въстаналата област е подложена на разсипия, населението се пръска, много от чипровчани се преселват в Банат. Точно там през 1761 г. ще бъде написана втората „История на България” – до Паисий остава само една година.

      Авторът й е францисканският монах Блазиус Клайнер – абат на манастира в Алвинц, Трансилвания. Клайнер по произход е от сасите – етнически германци, които се заселват в областта още през 12 в. Манастирът му пък по онова време е известен като „българския” – монасите от няколко поколения са потомци на чипровските въстаници. Удивително е в онази епоха да прочетем труд на чужденец изцяло посветен на българите – изпълнен със симпатия и същевременно стриктно научен по тогавашните представи. Блазиус Клайнер няма достъп до „Историята” на Петър Богдан и трудът му е изцяло независим. И той като своя колега успява да долови коварството на старите гръцки историци. В своя увод Клайнер казва така:

     „Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.” „Историята” на Блазиус Клайнер има почти същата съдба като тази на епископ Богдан – потъва в архивите. Ще мине век преди изследователи да започнат да се позовават на откъси от нея. Чак през 70-те години на 20 в. двамата големи български историци – Карол Телбизов и Иван Дуйкин ще я преведат от латински и ще уредят издаването й у нас през 1977 г. Съществуват основателни съмнения, че монографията на Людмила Живкова за Лондонското Четвероевангелие е писана точно от проф. Иван Дуйчев. Също така се смята, че Дуйчев е прототипът на българския професор в известния роман „Историкът” на американската писателка Елизабет Костов.

       Така или иначе и двете „Истории” – на Петър Богдан и Блазиус Клайнер не достигат до своите адресати, точно когато са необходими. „Историята” на Паисий го прави. През 1762 г. в последния възможен момент огънят е запален. Малко хора си дават сметка днес, колко близо сме били до изчезването. Не във физически смисъл, а като българи. Притиснати между асимилационния натиск на фанариотите и набиращия мощ панславизъм, без Паисий нямаше да оцелеем и да се възродим. Затова делото на хилендарския монах трябва да се помни и изучава. И най-важното – да се обяснява! За да имаме бъдеще…