Ще остана в България напук на всички политици и на всички, които ми казват: "Няма ли да заминаваш вече?"
Стефка Георгиева
Никога през неособено дългия ми живот Терминал 2 не ми е изглеждал такова спасение, каквото в момента. От 19-годишна живея в България на инат, подкрепен с оптимизъм, защото искрено и с цялото си сърце вярвам, че все някога ще дойдат по-добри времена и за нашенци. Обаче не идват…
Понеделник сутрин започна с името на една основна партия, която, ако неин представител не е спечелил местните избори, то поне е на балотаж. Е, имаше тук-там някакви изключения, но са толкова бледи и незабележими, че никой не им обърна внимание. А и някои от тези изключения са били партийци до преди мандат, примерно. Така установих, че в България има една единствена партия, в чиито ръце даваме почти цялата власт, сиреч опозицията ще бъде толкова слаба, че изключително лесно ще й запушат устата. Смятам, че изводите и сами можете да си направите…
След като ококорих очи с тези данни, се появи и Волен, разбира се. Цял ден за него се говори, плюе, псува, римува му се името… Обиждат го хората, не че не заслужава, но пък не му ли е твърде много цялото това внимание? Сидеров ли е основната тема на страната? Никой ли не се интересува какво ни очаква през идните 4 години, защото за пръв път не мога да спя спокойно от тревога и притеснение по този въпрос. Не съм партийно зависима, но няма как да не ме разтревожат целите тези патаклами, които се случиха през последните няколко дни.
Търгуваме с гласовете си, продаваме достойнството и бъдещето си. Позволяваме да бъдем обиждани във ВУЗ-ове и мълчим. А после ревем като бабиното магаре, че искаме промяна, но си стоим по домовете, защото не ни се чака на опашките пред избирателните урни. А тези, които са си направили труда да отидат и наистина ги е грижа, биват гонени, защото видите ли – няма ги в избирателните списъци. Някои от тях били регистрирани в Англия, Америка, Саудитска Арабия, Марс и даже някоя непозната до момента галактика. След като видях отблизо цялата тази картина много ми се прииска да си стегна куфара, признавам.
Да емигрирам за мен е едно от най-лесните неща, които мога да направя. Има къде да отида, кой да ме посрещне, част от семейството ми вече емигрира. Осигуриха ми квартира и работа, и ме чакат вече 4 години. Аз обаче се инатя. Първо ще уча, после ще работя, след това ще помечтая малко да променя не света, но поне тези 111 хил. кв. км., върху които живеем. Факт е, че съм безсилна. За капак първо преподавателите ми, а след това управляващите съветват връстниците ми, включая и мен, да емигрирам…
Моля ви, умолявам ви, оставете ме да живея в България. Искам да живея и работя в Пловдив. Нека това се случи в страна, в която говорят родния ми, български език. Не ни гонете, нас – младите, към летищните терминали. И без друго малцина сме тези, които останахме тук. Двайсетгодишните не искаме много и фактът, че се опитваме да живеем близо до семействата си и не гоним 5-цифрени заплати го доказва. Не искам да живея в огромно имение, нито да се къпя в жълтици. Задоволявам се и с хостели, когато пътувам, вместо 5-звездни хотели. Искам само да бъде зачетено правото ми на глас, да бъда чута и (може би) някой наистина да се загрижи за блесналата в нищетата си България. Нужен ми е само покрив над главата и малко храна. Не съм сектант, склоняващ хората към самоубийство, че да ме гоните. Нито съм демон безподобен. Аз съм 23-годишно момиче, което моли да остане в страната си. Разрешавате ли ми, или когато се прибера вкъщи някой вече ще ми е събрал багажа?
Драги ми Poto, съдейки по речника ти, няма смисъл от спор с теб. Вероятно съм го правил безуспешно. „Анализът“ ти за моята „лешперска“ особа е толкова първосигнално клишаран и самоуспокояващо повърхностен, че е забавно. Текстът на момичето е прекрасен! Ти, Poto си ужасяващо ясен. Искрен успех на всички!
Няма нищо лошо в това да останеш. Пътя на емигранта не е нито по-лесен нито по-труден.