96-годишна еврейка отвори страниците от житието си в Човешка библиотека
Разказа какво е чувството да поканиш на сватба с известие за погребение
Стефка Георгиева
Тази история започва през далечната 1919 година. Толкова отдавна ми се струва, че дори прабаба ми не е била родена тогава. Каква е тя? Историята или жената, която я разказва? За историята мога да кажа следното – това е документално-историческа драма с щастлив завършек, доколкото може да бъде щастлив животът на един евреин в България, преживял две световни войни и изгубил близките си. А за жената, която я разказва – не разбрах името ?, от неудобство не посмях да я попитам как се казва преди да си тръгна, но нейният образ и думи кънтят в глава ми от момента на изричането им до сега и ще продължават да ехтят в мен като черно-бяла лента. Или като „Списъкът на Шиндлер“, който все още ме разтуптява само при споменаване на името му. Та тази жена е жива история, книга, борец, но най-вече тя е планина. Заради големия си дух, непоколебимостта и търпеливостта си.
Крайно недостатъчни бяха тридесетте минути прекарани с нея. Не съм коравосърдечен човек, но рядко плача, даже по-рядко отколкото може някой да предположи, само че тази дама на преклонна възраст ми „удари два шамара през лицето“ с думите си и изобщо не ме интересуваше колко души има около мен в залата, захлипах си най-невъзмутимо. Дали от щастие, че имам честта да говоря с такъв човек или заради драматизма в историята, още не съм си отговорила на този въпрос.
Нейната история започва в началото на 20-ти век, родена е в Пловдив, когато евреите тук са наброявали повече от 5 хиляди души. За сравнение, в момента броят им е между 50 и 70 души. Родена в еврейския квартал, Аджасан махала, който е един от най-старите квартали в Пловдив. Израснала е в тази общност между еврейски магазини и кебапчийници, училища и три синагоги. Завършва средно училище в тогавашната Девическа гимназия, а след това става бакалавър по Романска филология. Това не и е достатъчно и изучава магистратура по Педагогика. След това е преподавател в училища и университети, а в Пловдивският университет е поканена да преподава испано-еврейски език, който е официалният език на еврейската диаспора у нас през тези години. Но това е само фактологическата част от живота ?, която по-скоро е блед щрих в платното на живота на тази изумителна жена.
За краткото време, което прекарахме седнали на една маса, тя сподели едни много лични и интимни моменти от живота си. През 40-те години на 20 век евреите у нас са били подтискани от политическия режим и са имали право да излизат навън само по 2 часа на денонощие, а по-късно губят напълно правото си на свободно предвижване, разказва дамата. През това време тя вече познава бъдещия си съпруг, но няма как те да се венчаят в синагога. Но мъжът, упорит и влюбен, решително заявява, че тя ще носи неговата фамилия, независимо по какъв начин ще се случи това. Двамата решават да се венчаят у тях и пренасят тайно сватбения олтар от синагогата в дома си. Но отново се явява проблем – все пак искат да поканят роднините си, а как това да се случи, имайки предвид, че това трябва да остане заключена история между четирите стени на дома им? Изпращат покани за погребение на всички гости, които искат и могат да си позволят да дойдат на траурната венчавка. В този период евреите са имали право да посещават само траурни събирания, но не и да празнуват заедно с роднините си. Всичко преминава спокойно и двамата официално стават съпруг и съпруга. Идва време за първата брачната нощ. Първата вечер, в която те могат да споделят повече от няколко откраднати мига заедно се оказва вечерта, в която американската армия бомбардира Пловдив. Чувайки гърмежа на снарядите, младият мъж взима на ръце спящата си жена и излиза извън жилището, в което се били настанили, намиращо се в сегашен Кючук Париж. В просъница щастливата булка изрича нещо, което стъписа всички, които я слушахме: „Чуваш ли как се гърми? Америка е научила, че сме се оженили и сега ни пускат бонбони под формата на снаряди.“ Колко мъка трябва да има в този живот и колко надежда, че да ти се привиждат бонбони вместо снаряди? Нашето поколение едва ли може да съпреживее и осъзнае трагизма на еврейския етнос у нас.
Няколко дни по-късно съпругът и братът на жената са извикани, за да участват във Втората световна война. Не знаят нито къде отиват, нито дали ще се върнат. Крахът на младото семейство идва по-рано от очакваното. За щастие и двамата се връщат живи и здрави, а страната ни е дала максимално малко жертви. Ние не бяхме спасени, а оцеляхме, каза жената. „Оцеляхме, защото германците не бяха достатъчно подготвени, защото униформите им бяха лоши, ботушите им бяха тежки, а каските не ги спасяваха. Оцеляхме, защото имахме късмет.“ Чувствам се безсилна да пресъздам на лист емоциите, които извираха от тази жена. Такъв глад и недоимък беше, че съм преболедувала туберколоза на крак без дори да разбера, каза тя. Живея в друг свят и друго време, и колкото да се опитвам максимално да се доближа до това преживяване, усещам че все пак то е на 100 години разстояние от мен.
Възрастната дама, заедно с нейна приятелка, ни показаха жълтите значки, които са носели тогава, като знак за принадлежността си. Те все още пазят вещи на родители и роднини. На въпроса дали това им тежи, отговорът беше: „Това е скъп спомен, за нищо не света не бих се разделила с тези неща.“ След като дойде краят на нашата среща, жената-сила само добави: „Бъдете свободни! Бъдете и не се предавайте пред никого и нищо, защото свободата, която в момента имате, е най-ценното нещо, което някога ще притежавате.“
Историята е наистина трогателна. 🙂 Но моля ви, текстът е пълен с правописни и пунктуационни грешки от елементарно ниво! Набиват се на очи, не съм се занимавала да го проверявам, така че не изпускам и граматични…Срамота е!