Шарл Шампоазо – откривателят на Нике от Самотраки и приятел на българите

След само една година в Пловдив, през 1858-а Шампоазо иска да прави разкопки в региона

Френският вицеконсул защитава тезата, че българите трябва да получат църковна независимост и политическа свобода

Теодор Караколев

Симпатичният посланик на Република Франция в България н.пр. Ксавие Лапер дьо Кабан е сред любимците на една част от младите българи. Подкрепяше протестите #Кой, директно назоваваше имена от българското задкулисие, подкрепя съдебната реформа, гражданското общество и т.н.

Други, разбира се, не го харесват, защото прокарва западно влияние в България, която все пак, за момента е част от Европейския съюз. Всеки е свободен да си има свое мнение и да харесва който си ще.

Темата днес не е дьо Кабан, а един негов далечен предшественик от едно много по-бурно време. Друг, който също така е по средата, между различните граждански и национални позиции и, макар и чужд посланик, е заставал на страната на българския национален интерес в редица казуси – Шарл Шампоазо.

I

Шампоазо пристига в Пловдив като вицеконсул на Франция през 1857-а година. Обстановката в Пловдив е нажежена – църковната борба за самостоятелна българска църква е бурна, а нашият град е в центъра на събитията. Именно през тази година е първата голямата пловдивска победа. Българите успяват да изгонят дотогавашния митрополит Хрисант – виден гръкоман. На негово място пристига Паисий, който по-късно ще се нареди сред героите на църковната борба, макар и в началото пловдивчани да не го обичат много.

Църковната ни борба е доста подценявана в историографията ни. На първо място за нея говорят и се борят революционери, които впоследствие се борят и за политическата ни свобода от Османската империя. За „гръцко робство“ говори още първият български възрожденец Паисий Хилендарски в средата на 18 век. Всъщност изразът „поради що се срамиш да се наречеш българин“ е насочена към тези, които се „гърчеят“ – изоставят българския, за сметка на гръцкия език, сменят си имената и т.н.

Османската империя разделя поробените народи по религиозна, а не по етническа принадлежност. За православните християни се грижи Цариградската партиаршия, която колкото и да се опитват да я изкарат „вселенска“ и наднационална, пише и говори на гръцки, грижи се основно за гърците, по регионите се бори срещу българските училища и т.н. Съответно арменците си имат техен представител, тъй като си имат тяхна църква, евреите – също.

Така след създаването на гръцката държава през 1831-а и оформянето на тяхната „Мегали идея“, която с известно приближение иска възстановяване на Византийската империя и определя за „гръцки“ териториите горе-долу до Варна, започва пропагандата и опитите за гърцизиране на въпросните земи – децата се учат изрично на гръцки език, в църквите изрично се чете на гръцки и т.н. Изключително важно за района до Стара планина, разбира се, заема Пловдив.

До годината на пристигане на Шампоазо в Пловдив тук вече тлеят много пламъци – пристигнали са чуждестранни религиозни мисии, българите са създали с много усилия и султанско позволение училище на български език. Църквите – централно място за обществения живот на тогавашното население – обаче все още са гръцки, а митрополитът – също гръкоман.

II

Като една от великите сили, Франция следи събитията в разпадащата се Османска империя. Роденият през 1910-а година Шарл Шампоазо започва кариерата си съвсем млад – на 23 години вече е консулски агент в днешна Грузия. В Европейската част пристига на 27-годишна възраст, именно в Пловдив. До 1872-а година следи българския въпрос, макар и резиденцията му да се мести в Одрин, Янина, Крит и Русе. Освен дипломат, Шампоазо се интересува много и от историята и културата на района.

След само една година в Пловдив, той разбира значението и богатата култура на този град и проявява интерес към извършване на разкопки в региона. През 1862-а година, още като вицеконсул в Пловдив, заминава на археологически проучвания за остров Самотраки. Там той открива прочутата статуя Нике от Самотраки – една от най-известните в света антични статуи, която днес е на видно място в Лувъра. През следващите години продължава да се занимава с археология по гръцките острови и успява да направи и други интересни открития, макар и не толкова популярни. Достатъчно любопитно е, че Нике – едно от първите му и най-успешни открития, откритие от световен мащаб, прави още докато е в пловдивския вилает.

III

Създаването на пловдивското училище, по-късно Пловдивска мъжка гимназия, цели да пребори гръцкото културно робство и фактът, че днес зовем града си Пловдив, а не Филипополис (както го пишат по гръцките карти, учебници и ще ви го назовават гърците), е факт, че предците ни са успяли в тази борба. В този период църковната борба, борбата за училища на български език и като цяло за признаването на българския народ се сливат.

Само за няколко месеца Шампоазо успява да навлезе ясно в църковния конфликт и да разбере много от проблемите – а именно мнозинството от жителите на Пловдив са българи и искат да се учат на български, но гръцкото влияние е твърде силно.

„…Българите искат още отсега религиозна свобода, едни по национално убеждение, други от омраза към злоупотребите на настоящето духовенство. Най-просветените сред тях мечтаят в едно повече или по-малко далечно бъдеще за една отделна нация, имаща своите закони, своята слава, своето богатство, както е имала своите срамове, своите нещастия, както има сега своята бедност…Не могат ли те, да се опитват да подготвят отдалеч тяхната политическа независимост чрез тяхната църковна независимост.” пише той в писмо до родината си, в общи линии предусещайки събитията за следващите 20 години.

Шампоазо съветва французите да се опитат да подпомогнат българите в борбата им за самостоятелна църква – и съответно народност. Призивът остава нечут, защото както знаем, борбата за българска църква не само, че се извършва самостоятелно от българи, ами и въпреки Великите сили. По-късно под руското влияние на Граф Игнатиев през 1872-а година трима от най-борбените български духовници – споменатият вече Паисий Пловдивски, Иларион Ловешки и Иларион Макариополски ще бъдат заточени в Мала Азия с решение на Църковен събор.

Особено впечатление правят и наблюденията на Шарл Шампоазо към борбата в образователната сфера. През втората година от работата си в града той вече е видял разликите между българското и гръцкото образование. Гръцката политика е насочена към великото им минало и си придават благороднически титли. В образованието си достигат до осъдителна крайност, и не държат сметка за сегашното положение, което води до агресивност и презрение към различните.

Сериозна е разликата с българската образователна система, която – макар и много по-млада – е фокусирана върху настоящето и бъдещето, пише Шампоазо до Франция. „…изпълнени с хладна и сериозна решителност, търсещи да постигнат целите си с труд и усилия, опиращи се на всичко, от което могат да получат подкрепа в настоящето – науки, народи, знания и империи, без много да се занимават с това, което е било в миналото, имащи повече надежди, отколкото спомени“. Хубаво е да се припомни, че тази оценка българското образование в училището „Св. Св. Кирил и Методий“ по време на турското робство получава от човека, направил едно от великите археологически открития и страстен любител на историята.

Любопитно е, че Шарл Шампоазо още през 1858-а година прогнозира, че Османската империя ще бъде изтласкана от Европа, а България и Гърция ще си оспорват имперското наследство на Балканите. Тоест прави точна прогноза на събитията, свързан и Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

IV

От днешна гледна точка виждаме, че френският вицеконсул Шарл Шампоазо, останал 5 години в Пловдив, е изключително интелигентен човек, направил много точни оценки за бъдещето. В този ред на мисли неговите представи и идеи не трябва да се отхвърлят с лека ръка.

Макар и крайно непознат за масовата общественост, Шампоазо защитава българския народ и борбата му за самостоятелно съществуване в собствена държава и заслужава уважението ни. Шарл Шампоазо е световна личност, неговото пребиваване за цели 5 години в Пловдив и общуването му с нашите съграждани със сигурност е оставило у тях дълбоки следи.

Привидната двустранчивост на неговите виждания и действия е напълно логична. Това, че той се рови в историята на народите, копае и прави археологически открития кореспондира напълно с неговата практичност, що се отнася до образованието, а и до политиката. Всеки народ и всяка култура има своите корени и трябва да си ги пази. Нике от Самотраки е запазена и нейните изчезнали глава и ръце не са преработени, както правим в днешна България с крепостите си. Именно това е тази абсурдна „крайност“ в гръцкото мегали-образование, което отвращава Шампоазо. Опитите за прекалено възвеличаване на нещо, което е отдавна забравено.

За сметка на това „хладната пресметливост“ за това какво ще е нужно в бъдеще на днешното поколение ученици е това, което печели уважението на френския вицеконсул. Пресметливостта на Найден Геров, Йоаким Груев и останалите, поставили основите на пловдивското и българско образование, е спомогнала богатата ни култура и добре развиващата се икономика в годините след Освобождението.

А вярвам, и именно това рационално гледане, без възхваляване и излишно надуване на балони, създаване на светещи очи или прочее бутафории, е създало основите на българския патриотизъм. Защото, без значение колко е грандиозна или скромна, голяма или малка, нашата история се крепи на стабилни основи, а не на стиропорени колони. Далеч по-ценно е да имаш малко, но истинско, отколкото грандиозно, но фалшифицирано, както някои наши югозападни съседи. А нашите опити да създадем същото – без значение дали върху крепости от преди новата ера или върху изключително интересната ни архитектура от 1920-те и 1930-те, например – в момента преповтарят македонските днешни или гръцките от 19 век комплексирани опити за издигане на картонени кули патриотизъм.

Убеден съм също, че годините пребиваване и контакти на Шампоазо с пловдивчани са оставили малко от неговия буден и пресметлив, но и емоционален ум, който на пук на собствената си любов към древногръцката история е преценил, че в настоящето (тогавашното) българите са били много по-достойни за уважение, защото са мислили за просперитет и образование, а не за агресия и презрение. Колко от този дух на разбирателство и диалог, вместо първосигнална омраза е останал в Пловдив, не мога да гадая.

Заб. Голяма част от статията се базира на изследванията на доц. д-р Светла Янева, проучила писмата от българските земи и живота на Шарл Шампоазо