Легнахме си граждани, събудихме се поданици

Пламен Асенов

Честит ви държавен преврат, граждани, честито ви суспендиране на Конституцията, честит ви цар!
Така де, викам ви граждани по навик, но иначе сериозно я оплескахме в тази посока – легнахме си граждани, събудихме се поданици. Стана почти като при внезапната трансформация с една мома, описана картинно от Хашек – „вашта щерка Ана-Нана чест загуби отзарана”.
Говоря, разбира се, за навред прочутия вече случай, при който майсторът на тапетната църковна стенопис дядо Николай, по чин владика пловдивска, а по достойнство нещо съвършено различно, предложи на мъдреците от Светия Синод идеята да се споменава Симеон Сакскобургготски като цар, тоест, държавен глава, всеки път по време на Света литургия.
В появилото се по този повод синодално съобщение се уточнява още, че поменаването на името царско става задължително преди поменаването на народа – детайл, от който си личи за кого повече му пука на христолюбивия и православен български клир.
Представям си как синодалните старци, събрали глави, мъдрят този вълнуващ текст, надвесени над него като сонм ангели и архангели. Ако не знаете каква е разликата между ангелите и архангелите, граждани, ще ви напомня уточнението на поета Коста Павлов – същата, като тази между урунгелите и урурунгелите.
А ако не можете да си представите какво пък са урунгелите и урурунгелите, ще ви кажа, че те са най-лошата и още по-лошата степен на онези човеци, които Христос нарича „варосани гробници”: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всякаква нечистота” – Матей, 23:13-39.
Решението на непокаялите се ченгета от Светия Синод да заживеят в царство България, докато всички останали продължим да се пържим в жалката си европейска република по форма и демокрация по съдържание, прилича на неочаквано и изненадващо, но явно не е, то поставя всички българи, а и държавата като цяло, в изключително неприятна, дори опасна ситуация.
Първо, то добавя нов щрих в портрета на тъй наречения дядо Николай. Той се прочу с глупостите си още покрай посещението на папата. После сръчно положи тапети върху стенописите в храма и използва заплахи, биячи и анатема срещу гадните журналисти и общественици, които възразиха. Веднъж пък се намеси и в работата на пловдивския театър, като каза коя пиеса може да се играе там и коя – не. Сякаш е на служба „цензор небесен” – кой го знае какви се въртят из бедната му глава.
Имаше въпросният Николай и още гафове натворени – сигурно за да докаже максимата, че когато Господ дава, може да даде малко или за малко, но когато взима, то е по много и завинаги.
Сега, в случая със Симеон, пловдивската владика за пореден път доказа, че грешат онези, които, заради стъкления му поглед, го съжаляват, че или не си пие редовно хапчетата, или пие някакви хапчета прекалено редовно. Вече е ясно, че истината е друга – той или работи за някакви чужди интереси, или просто природата му е такава, та изобщо няма място на върха в моята православна църква. А ако самият Николай се смята за по-голям от мен в моята църква, много греши и това скоро ще му се  напомни – по един или друг начин.
Както, впрочем, вече се напомни на Симеон с дългата кома и смъртта на първородния му син.
На никого не го пожелавам. Но вместо да разбере намека отгоре, да наметне вретище, да посипе главата си с пепел и да се покае, този нещастник сякаш стана още по-активен в следването на греха. Сега, освен за имотите, които не са негови, е зяпнал да бъде въздигнат и в достойнството на цар и държавен глава, въпреки, че съди същата тази държава в международния съд. На всичкото отгоре, по навик иска да придобие това достойнство през задната порта, защото знае, че много е малък, та да мине през предната.
Е, ако т`ва не е единица мярка за наглост, граждани, не знам кое може да бъде.
Споменатият Сакскобургготски в личен план стана известен тук с огромния си талант за нищонеказване, със способността си да измисля далавера, ако такава няма наоколо и с наглото си желание да бъде обичан и почитан, въпреки всичко.
Той бе докаран в България с руска благословия от нашенските мутри и ченгета по тъй наречения план „Шипка” и тотално се провали, като въведе в употреба принципите на чалга-политиката и управлението в открит сговор с мафията, а като цяло сътвори такива бели на страната, от които още не можем да се отърсим.
Така, де, провали се от наша гледна точка, не и от гледната точка на кукловодите си. За тях Симеон направи всичко възможно – изтупа от праха измисления и ненужен на България проект АЕЦ „Белене”, от който някога дори Живков се отказа; подпомогна всячески властта на руската пета колона в лицето на Гоце Първанов, комунистите от БСП и ченгетата от ДПС; вкара в политиката нова порция лакоми безгръбначни тении, които лесно се управляват отвън, но трудно се махат отвътре.
Обаче вероятно не заради тези заслуги – доколкото Москва зарязва подлогите си, не се грижи за тях безкрайно – а заради отворилата се възможност отново да послужи на кремълските си господари, сега кльощавата политическа фигурка, наречена Симеон Сакскобургготски, е изтупана от праха и за нея на шахматната дъска се търси ново място, откъдето да нанесе нови щети.
Цар – що не? Той нали и Путин скоро ще бъде обявен за император…..
Още преди две седмици депутатът Методи Андреев заяви в един свой текст: „Царят се превърна в оръжие на Кремъл в хибридната война срещу България”. А през последните няколко дни пък анализатори тук тълкуват решението на Светия Синод за Симеон така: идеята на припознаването от Църквата е той да отиде на парада в Москва на 9 май и да представлява България като един вид държавен глава. По този начин руската пета колона ще се отсрами пред Кремъл заради лошото поведение на непослушния президент Плевнелиев, който предпочете да празнува Деня на Европа в Европа, пред някакви си празници на Сталин-Путин В Русия. Или на Свети Гудериан в Русия, не помня точно…..
Дори да не стане така обаче, самата идея да се внесе допълнителен разкол в България чрез измислената дилема „цар или президент”, „монархия или република”, работи пряко срещу българските национални интереси. Тя изцяло следва руския интерес за това държавата България и българското общество да се държат във вечно напрежение, за да могат руснаците по-лесно да си ловят рибата тук.
Неслучайно президентът Росен Плевнелиев онзи ден деликатно помоли Светия Синод да преразгледа и отмени своето решение.
Но аз не мога да разбера откъде идва тази невероятно наглост изобщо да бъде взето то. Говорим за същия Свети Синод, който вече 70 години мълчи като пукал за всички основни проблеми на хората в България, който не се противопостави ни най-малко, а сътрудничеше с комунистическия режим, който преживя последните 25 години преход точно по живковски – максимално наведен, за да го отмине бурята и просто да оцелее. А след оцеляването да започне отново да върши отровни дела.
Да, в България има достойни служители на църквата и духовни пастири. Но като гледам помислите и делата на владиката, който държи да го наричат „дядо” Николай, как да ги сравня с мъдростта и кроткото величие, обгърнало вътрешната съпротива на дядо Назарий от Кокалянския манастир, при когото ходех навремето за съвет и духовна утеха. Как да забравя, че същият този уж свят Синод с думи и дела прогони от България моя приятел, свещеникът от Кърджали Иван Бонев, който още по времето на комунизма си позволяваше да държи проповеди против комунизма? Бог да го прости, изяде го ракът, предизвикан от терзанието за истинския лик на любимата му Българска православна църква.
Да, в България има достойни служители на църквата и на народа си – но те отдавна не са на върха, не са онези, които взимат решенията, не са онези, които имат силите и властта да умият лицето на БПЦ и да я поведат към добро бъдеще. Църковният връх е прогнил и това е публична тайна, то е известно на всички, при това не от вчера – там, горе, има нужда не от обикновено проветряване, а от истинска широка метла.
Все пак няма да се учудя, ако тъй нареченият Свети Синод в сегашната ситуация със Симеон вземе „смело” решение и заяви, че, тъй като църквата в България е отделена от държавата, то президентът няма право да се меси и да дава акъл какви решения тя може и какви не може да взима.
Подобни смелчаци имаше бол по времето на комунизма в България. Веднага се сещам един виц за тях. При спор кой има повече права, американецът гордо заявява, че той може да критикува президента Рейгън свободно, насред центъра на Вашингтон, и нищо лошо няма да му се случи. На което нашият гений отговаря, че и той може да критикува президента Рейгън свободно, дори насред София – и също нищо няма да му се случи.
Толкоз по въпроса за храбростта.
Само че преди да възразява храбро, същата тази Църква трябва да каже защо пък тя, след като е чак толкова отделена от държавата – нищо, че получава държавна субсидия – се меси така нагло в държавните ни дела и ни назначава цар, без да сме го искали.
Като гледам така, дошло е време в тази наша мила родина не само на тъй наречения цар да вържем газеното тенеке и да му издюдюкаме отзад, както ни съветва Алеко, а и на доста други хора – поради безкрайно демонстрираната от тях простотия, съчетана с наглост и продажност.
Иначе, граждани, ще продължим да се събуждаме поданици – чак докато ни се завие свят от послушание.