AC/DC са новите стопани на божественото царство
Иво Дернев
Пред олимпийския стадион, Трети ден се опитвам да започна този текст. Убягват ми думите. От четвъртък нямам нужните дар слово и речник да започна замисленото. Защото да опишеш емоцията AC/ DC е кауза пердута. Трябва да се види, да се преживее. Няма как да усетиш как рок енд рола тече и пулсира във вените ти, ако не си бил на олимпийския стадион в Атина. Не мога да пресъздам солото на Ангъс Янг с думи, или да пиша дрезгаво и величаво като Браян Джонсън. Няма смисъл. Само мога да кажа- бях там, в ОАКА-та, както наричат олимпийския стадион в Атина, и се кланях на новите божества превзели Олимп. Боговете на рока. На стария, твърд, жесток, размазващ, хипнотизиращ, вълнуващ, възбуждащ, любим рок. На Олимп вече място за други няма. Зевс завеща пиадестала и гръмотевиците си на Ангъс Янг, Малкълм Янг, Фил Руд, Клиф Уилямс и Браян Джонсън и избяга по магистралата за Солун. А новите богове вече дирижират своя рок свят с китари, барабани, бас и неподражаем ритъм, с много ток и жици. Рокът е жив и ще живее винаги с марката AC/DC. Шумният преврат на зевсовото царство си заслужаваше всеки прекосен милиметър до Атина, всеки похарчен евро цент и всяка псувня по адрес на залюхания GPS. 
Невероятната сцена
Тръгваме четирима ентусиасти, една навигация, от която никой нищо не вдява, едно заредено до горе Пежо и няколко диска на любимата банда. Малко евро, малко минерална вода и много очаквания. Пловдив- Атина- 1100 километра до реализирането на една мечта- AC/DC на живо. Качваме се в нашия си Rock N Roll Train на четири колела и с мръсна газ отпрашваме към гръцката столица за музикалното приключение на живота ни. Въртя волана, а дясната ми ръка неволно е застинала в знака на хеви метълистите, въпреки, че не се числя към тях. На първата ни спирка в Якоруда няколко дами със забрадки ни зяпат озадачено. Доста сме съмнителни в тия черни дрехи, с разни светкавици, черепи и страховити надписи по тях. “Я, баби, да не сте тръгнали на погребение”, вдига вежди старица с шалвари. “На концерт, бабо. Ама не естраден. Отиваме на яка жица”, хвърля в оркестъра зяпачките един от групата ни. Сякаш взривявано с динамит е шосето от Юндола до Якоруда. Амортисьорите едвам издържат напъна, а в колата освен от траншеите по шосето се тресе от култовото и подходящо за случая T.N.T. на Ди Си.
“ А бе пичове, вие не сте добре, да биете път до Атина за някаква гюрлотия. Вие хубаво, ми тая мадама къде сте я замъкнали”, цъка с език български митничар докато проверява личните ни карти и зяпа единствената жена в рок компанията ни. “ Стотици като вас само за няколко часа”, намига ни човека на КПП-то и ни връща документите. Колегите им в Гръцко дори не ги поглеждат. Знаят на къде сме тръгнали и не виждат никаква опасност за националната сигурност в наше лице. Сигурни са, че сме няколко свободни души, тръгнали да отметнат една мечта. 
Все още полупразният стадион, час и половина преди експлозията
На “Бак ин бляк” се загубихме за първи път, някъде в Драма. Причината- липсата на комуникация с иначе секси звучащата Невена- досадният глас от GPS-са. Невена е одухотворена още след първите 200 километра в Гърция- някак си не е цивилизовано да ругаеш робот. Цялата рода на Венчето до десето коляно минава през езика ни- от майка й, та чак до стринката на третия й братовчед. След няколко напълно излишни отклонявания от магистралата Венчето, мамка й, ни откарва до курортното градче със звучното име Камена Вурла. Там ще спим, но преди това установяваме, че на Зорба Гърка не му е било лошо на зелена морава, под орехово дръвче, с ледено узо в ръка и виличка с маринован октопод в другата. Продължаваме с псувните- този път по адрес на Слънчев бряг, бетона по Черноморието ни, просташкия стил на родните ни хотелиери, липсата на държавна политика у нас по тоя въпрос и БГ чалгарството. Гърция изглежда като Амазонка в сравнение с нашите панелни курорти.
Малко сън Рок анд Рол Дрийм, като едноименното парче от новия албум на Ди Си, и ставане в 7 ч. Остават 12 часа и 150 километра до голямото густо. Тръгваме към Атина с ясната идея, че ще се изгубим. По пътя на логиката спираме в олимпийското селце, където би било редно да се намира олимпийския стадион. Да, ама не. Напет гръцки полицаи ни упътва да търсим някаква си ОАКА и услужливо ни задава улица в навигацията. Пустата машинария обаче ни прекарва през пъпа на големия град. Забива ни в най-големия трафик, в еднопосочни улици, вело алеи, пешеходни зони и трамвайни линии. “Завийте следващата пресечка на ляво”, казва джаджата. Изпълнен със съмнение следвам препоръката й, а пред нас се разкрива гледка, която посрещаме със звучно “Маляка” по адрес на навигацията. Оказваме се пред стария олимпийски стадион, а в последствие разбираме от един от малкото англоговорящи елини, които срещаме по пътя си, че новата ОАКА се намира в другия край на града. Там, откъдето идваме. След близо двучасово лутане из улиците на Атина паркираме в приказен баровски квартал, близо до стадиона, хващаме метрото и се впускаме в кратък туристически тур из центъра на мегаполиса. Но с единствената мисъл, че след няколко часа ще разплетем блузките си от яко жулене по грифовете на виртуалните си китари.
Обратно към стадиона. Часът е 19.10. В метрото се чува тук-таме гръцка реч. Преобладава българският. Всеки трети е нашенец, с рокаджийска фланелка, бира в ръка и трибагреник на гърба. Има и “майна”, и “дъ ге”, и “копеле”, и “маляки”. Въпреки лингвистичните бариери всички се разбират- и гърци, и българи говорят на езика на рока. Крещят “Ей Си Ди Си” още преди да слязат на спирката под стадиона. Велико!!!
Точно пет минути отнема влизането на терена и вливането в 80-хилядната рок енд рол тълпа. Великолепно съоръжение. Убийствена организация. 
Миг от концерта
Смрачава се. На сцената излизат подгряващи музиканти. Някакъв до мен повръща в краката ми, не от напрежение, а от безумна комбинация на трева и бира. Гърците нервно свиват цигари с насипен тютюн, а българите пафкат “Виктори” в очакване на експлозията. Първи акорд, ослепяваща светлина от безкрайната сцена. Кратко филмче с нашите идоли и на сцената влетява локомотив с огромно AC/DC върху металния си кожух. От този миг нататък, 2 часа и 15 минути се сливат в съзнанието ми в няколко мига на някакъв странен рок оргазъм. Не помня нито сет листа, нито момента, в който Ангъс се е съблякъл и се е одупил на публиката с щампован Ди Си задник. Помня мъгляво финалния химн “For Those Аbout To Rock (We Salute You)”. Пукотевицата от деветте огромни топа и поклона на публиката. И краят на най-великото рок шоу в живота ми.
На връщане се вглеждам в Олимп. Потънал в облаци и клатен от мощни гръмотевици. Но не зевсовите, а правият/променлив ток на новите богове. Слушаме Highway To Hell и летим със 130 по магистралата, обратно към нашия си роден чалга ад.
