Радан Кънев: Концепцията на моя футуризъм е пълната липса на футуризъм

Политикът- писател с пророчество за „1 април 2034”: Ние ще сме развили страшно много, но със сигурност ще разправяме, че нищо не се е променило

Романът „1 APRIL 2034” мен ми е удобен личен инструмент, защото ми е като машина на времето, когато го чета

Църквата се опитва да играе реакционно-консервативна роля, каквато никога не е играла в българската история, смята зам.-председателят на ДСБ

Зам.-председателят на ДСБ Радан Кънев представи първия си роман „1 APRIL 2034” в Пловдив  и обедини всички десни политически сили в града в деня, в който в София се обяви раждането на коалицията „Демократична България”. Двете събития- на национално и местно ниво, белязаха единение в център-дясно, но напълно случайно.  

Ето какво каза пред публиката в бар Крафт в Капана Радан Кънев на премиерата на „1 APRIL 2034”: Не става дума за политическо четиво. Но не знам всъщност какво е искал да каже авторът. Надявам се, че става дума за литература. Надявам се по-скоро добра, отколкото лоша. Но не е публицистика. Не е есеистика. И какво е искал да каже авторът ще реши съвсем самостоятелно всеки от вас. Всъщност става дума за един текст, който към 2006г. е имал начало и край, а къде се появил пълнежът през годините, аз вече много трудно си спомням. Като реших миналата година да я издавам, на места ми беше напълно непозната, на места ми беше скучна, на места много забавна, но в голямата си част много нова. Така че наистина какво книгата иска да каже е изцяло въпрос на читателски прочит. При първите отзиви които получих ме впечатли,  че хората по-млади от мен я смятат за много забавна, а хората над 60 смятат, че е адски мрачна. Предполагам, че има голяма връзка по-скоро с житейския опит, отколкото с възрастта. А книгата е замислена като смешна, на места е доста остра, но със сигурност крайно оптимистична, защото почти във всяка страница показва, че може да бъде много по-лошо, отколкото е сега. И ако има нещо, което наистина ме тревожи, е че през 2034 г. най-вероятно светът около нас ще се е променил страшно много, нашата България също ще се е променила, и то към добро, но общото усещане, в което живеем, ще продължава да бъде това, което лъха от книгата. А то е, че времето минава, идва бъдещето, а за нас все всичко ни е мрачно и тъжно.

Авторът не крие, че за текста е черпил вдъхновение от гигантите  Илф и Петров, като  към средата в повествованието се появява влиянието на Гай Ричи. Подчертава, че няма публицистична мотивация зад този роман. Заявява, че книгата няма преки прототипи. Има такива на първично ниво- визуално или поведенческо.

Преди премиерата Радан Кънев гостува на Под тепето, за едно по-скоро литературно интервю, отколкото политическо. Разговаря с Иво Дернев.

Джеръм Джеръм има книга „Как не написах роман”. Как вие написахте роман, при това в продължение почти 15 години?

В интерес на истината, дори не помня как точно стартира този процес. Той е нещо започнато през 2002г., пък спряло, пък продължено. Дори вече не съм сигурен, но може би основата на книгата е писана някъде 2004-2006г. Но със сигурност през 2006г. имаше край. И със сигурност оттогава до 2016г. не е писано нищо. През 2017-та все пак довърших романа. Имаше много малко за дописване и много за редактиране. По-скоро стилово. Избягах от същностни промени, защото реших, че каквото е било, такова трябва да остане. Сега се опитвам нещо следващо да сътворя и честно казано ми е много трудно да си представя как точно ще го разположа във времето, защото изглежда ще е по-дълго. Защото ако  „1 APRIL 2034”  отне 5-6 години без пълната пауза, сега трябва да гледам десет години напред.

Помните ли какво ви провокира да почнете тогава? И чисто хронологично като сте започнали една история преди 15 години, как е звучала тя като сте продължили да я пишете след дълга пауза?

Много интересна беше. Нямаше да я издам, ако не се зачетох за първи път от край до край в онова, което бях написал. И ми хареса. И може би заради тая дистанция във времето много неща ми се губеха- защо са написани, какво съм имал предвид, како ми е било в главата? Просто ми звучеше добре като написан текст и си казах, че си струва да се довърши и да се издаде. А защо започнах? Толкова отдавна беше, че ми е трудно да отговаря. Със сигурност е преди времето, в което изобщо съм се занимавал с някаква публицистика. Тоест, първите няколко десетки страници от този роман са първото нещо, което някога съм писал. Не съм писал като ученик или като студент.Но конкретен ясен спомен защо започнал да я пиша книгата нямам. Може би е нормалната реакция на мъж, който се е уволнил от казармата. Аз служих след университета и се уволних от казармата някъде на 26-27 години. На тази възраст, след казарма, човек може би изпитва неистовата нужда да се занимава с нещо, което да се отличава рядко от казармения бит. Аз не съм карал тежка казарма, но тя си оскотява като формат във всеки си вид. Но това, което е сигурно, че започна като сатира, на шега разположена в бъдеще време, а с времето стана по-мрачна, по-саркастична. Изгуби се моята представа за това колко трябва да е забавна. Стана сякаш по-сериозна.

Може би защото е реалистична?

Да. Просто така ме е тласкало перото. Аз не знам дали се е получило добре или зле като литература, но е чиста литература. Не съм знаел какво искам да кажа на трудовите маси и неотстъпно да съм го следвал като някакво послание. По-скоро съм оставил ръката, фантазията да ме води. Със сигурност някои части съм писал влюбен, други в състояние на любовно разочарование. Някои съм писал пиян, други с махмурлук.

Кога се появи персонажът на прасето- в началото на творческия процес или при продължението му?

Прасето е разграничител на страниците. Беше идея буквално седмици реди издаването- да не са звездички, а да е прасенце. А и дойде от една чисто историческа книга, която ми попадна. Читателите ще видят, че в края на книгата има един немалък от гледна точка на развръзката и немаловажен пасаж, който може би се развива в една огромна свинеферма.  Казвам може би, защото това не се разбира категорично от книгата. Става въпрос за по-скоро нелегална база по смисъла на регулацията за свинеферми. Но огромна свинеферма. Тази част от историята беше от самото начало. И тя е една от малкото части в романа, която е базирана на историята на съвсем истинска легенда, масово разпространена в Югоизточна България. И тя е свързана с  невероятните усилия за създаване на прочутата навремето Република на младостта Странджа-Сакар, в която социалистическата власт трябваше да засели младежта от големите градове доброволно, чрез безплатни жилища, осигурена работа и какво ли не още. Но всъщност някакъв съвсем немлад човек се възползвал от всичките тези отворени вратички в иначе затворената за бизнес среда и е създал някаква мега свинеферма, която реално е снабдявала пазара на късния соц със свинско, когато държавният модел вече е фалирал във всичките АПК-та. Не знам доколко цялата тази история е вярна, но тя съществува като легенда и е част от идеята на романа.

Мислите ли, че отново е дошло времето за утопии и антиутопии? Не е ли твърде притеснително  ако хората започнат да мислят само през четива в стилистиката на Оруел?

Според мен времето, в което авторът реши да разположи действието, било то далечно минало, бъдеще или брутално настояще, има много малко значение. Ако текстът е слаб, той ще е слаб. Ако е силен, ще е силен. Според мен силата на Оруел не е в това, че нещо е предвидил. Тя книгата си е гениална. Във всяка едно отношение. Ако Оруел беше разположил действието в реално време, книгата надали нещо щеше да загуби. А и аз не мисля, че той е правил предвиждания. Мисля, че той просто е пишел каквото харесва. Те и прогнозите му не са точни. Той всъщност рисува Англия след победата на комунизма. В Англия, както знаем, комунизмът не побеждава никога. И най-вероятно по-предвидливите хора през 1948г. са можели да видят, че той няма да победи. Но в днешния свят може да се види страшно много от Оруел, което не се виждаше по комунизма. Тоест, той предвижда човека, а не политическия строй. По същия начин Достоевски пише само тук и сега. 150 по-късно не е загубил нищо. Не е необходимо нито да си в Русия, нито да си в онова време, за да видиш в безкрайна дълбочина всичко, което е написал. А и обратно- който се е опрял само на опитите нещо да предвиди, е затънал в някаква безсмислена фантастика, от която нищо не е произлязло.

Кога сте имал по-искрено чувство за хумор- когато започнахте книгата, или когато я довършихте? И ако има разлика, на какво се дължи тя?

При всяко положение има еволюция. Има някакво развитие. Не бих го отдал на политическите занимания. По-скоро бих го отдал на годините и житейския опит. По-скоро човек се променя много и без да го усеща. Непрекъснато, независимо с какво се занимава. Докато ти се занимаваш с нещо, през това време с теб се случват много важни неща и те са най-вече в емоционален план. Влюбваш се, разлюбваш. Създаваш семейство, а някои успяват и да го разрушат. Губиш близки хора, печелиш близки хора. Всичко това те обогатява много повече , отколкото това, което хората виждат отстрани за теб. И те прави в едно отношение по-циничен, в друго по-човечен. Въпреки че в дълбочината тази книга на мен ми е удобен личен инструмент. Защото ми е малко машина на времето като си я чета. В основното същност не се променяш много- какъвто се формираш някъде през пубертета, такъв си умираш.

Всъщност каква е вашата прогноза? Къде ще бъдем и какво ще видим на 1 април, 2034г.?

Ще бъдем много по- напред, откъдето сме сега. Както сега сме много напред от 2002г., когато е започната тази книга. Ще бъдем безкрайно напред от това, което съм описал. Защото аз съм описал някаква архистагнация. Концепцията на моят футуризъм е пълната липса на футуризъм. Но може би по-същественото е, че се чувстваме точно там. Ние ще сме развили страшно много, но със сигурност ще разправяме, че нищо не се е променило. И дори светът около нас да е станал много по-цветен, жив и променен, ние ще сме убедени, че той е адски сив и олющен. Такъв, какъвто съм го описал. Ако има психологически елемент в книгата ми, което е твърде амбициозно твърдение, той е ориентиран към това как всъщност ние виждаме промяната. Защото в момента наистина ако един човек от Киргизстан , който е бил в България през 88-ма и дойде 2018-та, ще види друга държава. И ще каже: „Мамка му, тия успяха, а ние не!”. Ние като отидем в Прага казваме същото. А през това време чехите са дълбоко убедени в собствения си провал. Така че едно е какво ще бъде, друго е какво ще чувстваме. И за съжаление прогнозата ми е, че в това отношение нищо няма да се е променило. А това ужасно помага за установяване на подобни на маразъм обществени отношения, каквито описвам в тази книга.

Намесвате църквата като основен елемент в някакви процеси, при това чисто политически. Защо?

Да кажем, че е провокация. И се е получила. Тук ще бъда категорично нескромен. Защото през 2003г., примерно, да предвидиш, че Българската православна църква ще опитва дори да играе активна политическа роля беше несъстоятелно. Ако го бях казал не като литературна прогноза, а като политическа прогноза, щяха да ми се изсмеят. Но когато сме в 2017-2018г. обаче виждаме нещата доста променени. Виждаме, че църквата се опитва да играе една роля, каквато никога не е играла в българската история. Това е много интересно. Роля, характерна по-скоро за католическите църкви на Запад от края на 19 и началото на 20-и век. Роля на дълбока социална реакция, на откровено противопоставяне на политически процеси на промяна и реформа. Тази реакционно-консервативна роля вече е налице. Така че тук съм напипал нещо вярно. Аз не крия, че не съм го напипал, защото съм някакъв гений или овчарчето Калитко, а защото винаги съм имал някакъв интерес към политическите процеси в Русия. И това там беше  прекрасно видимо преди 15 години. Просто идва при нас с много голямо закъснение. Естествено, във варианта, в който съм го прокарал в книгата, то е провокация и хипербола. Нищо такова, надявам се поне, няма да има. Надявам се най-малкото няма да има монопол върху търговията с алкохол и цигари през 2034г. от страна на църквата. Но тези опити за натрапчивото й присъствие в обществения живот ще продължават и ще се радват на успех. Не защото някой наистина ги подкрепя. А защото в тази атмосфера на насилена безнадеждност, хората са склонни на конформизъм. И как да кажеш, че Царят е гол, че църквата се навира там, където не й е работата, при положение, че всеки нормален умерено консервативен човек ще ти каже: „Абе ти защо сега? Всичката Мара втасала, та с църквата ли намери да се заяждаш?”. Факт е, че примерно към присъствието на ченгетата в обществения живот все пак има значителна чувствителност и същевременно проявяваме пълна търпимост към това, че там където трябва да е гарантирано, че кракът им няма да стъпи, те са на всяка крачка. При това говорим за ченгета- отговорни кадри на най-мръсната част от един и без друго мръсен режим. А ние това нещо го търпим и все едно не го виждаме. Защо? Защото като теглиш една майна в тази посока, мнозинството, което естествено е консервативно, почва да те гледа под око. И по тази причина един такъв процес ще тече. Това е много сходно с един друг процес, който описвам- създаването на един базов битов тип консерватизъм, който е много буквален- ако може нищо да не се променя. Който държи властта и кинтите да ги държи и утре, пък народът да е овчедушен по този въпрос . Това е лесно постижим риск и лесно за правене пророчество. Няма нищо гениално в него.

Говорейки за утре и процеси… Дойде време да обединение в дясно-център. Какво да очакваме?

Процесът е в ход и ще продължи много дълго време. Тъй като полагането на два, три или пет подписа не е политическо решение. Това е една важна политическа стъпка, от която да се създаде основата за нещо амбициозно в бъдеще. Защото задачите са много тежки в този тип обществена апатия-  от една страна „Нищо няма да стане по-добре така и така” и от друга има много неща, които се променят и доста хора  са реално доволни. На вторите моралният им компас не сочи север, но материалният им сочи. И не виждат защо точно в този момент трябва да се бунтуват. От тази гледна точка, задачите пред такова обединение са смели. Което значи, че има много работа да се свърши и преди всичко да се осъзнае, че е нужна голяма амбиция. Че не е достатъчно просто да бъдем в следващия парламент. Да, по- хубаво ще е да сме там, отколкото да ни няма, но това наистина не е голяма работа.