По следите на изчезналите пловдивски паметници

Единствено монетите пазят спомена за античните паметници

Как паметта на града се превърна в скрап

Владимир Балчев

Още през древността Пловдив имал своите паметни места. Върху Хълма на освободителите (Бунарджика) се издигала внушителна статуя. До средата на  ХIХ век на самия връх бил запазен пиедесталът на статуята  с изсечен върху него гръцки надпис. Повечето букви били почти изцяло заличени. Което можело да се прочете, било преписано от гръцкия историк Цукалас. Запазените изображения свидетелстват, че на това високо място е била изправена колосалната фигура на Херакъл. Образът на божеството е запазен върху монета на града, сечена по времето на император Гета (211) – Херакъл, гол и прав върху гранита, в дясната ръка държи боздуган, а в лявата – лъвска кожа.

Върху скалите на Джамбаз тепе била статуята на главното градско божество Аполон Кендризийски. Паметникът е гравиран върху монета от времето на император Комод (180 – 192).  Според изследователя Николай Шаранков, на сегашния площад “Централен” се намирала статуя на Орфей. Скулптурни изображения имало на много места из града – най-вече на Античния театър, Античния стадион и форума.

За последвалите векове нямаме никакво известие. Едва след Освобождението, в Пловдив започнало да се говори за паметници.  Покрай Първото българско изложение през 1892 г. в градината „Цар Симеон”, бил поставен макет на паметника  „България поднася венци на народните поборници за свободата на отечеството”.  Изобразява млада българка, която поднася венци  върху гробовете на Г. С. Раковски, Васил Левски, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Централният павилион на изложението трябвало да се украсява от монументална творба, наречена „България, покровителка на земеделието и индустрията” по проект на художника Антони Пиотровски, но се оказало, че парите няма да стигнат.

Следващият паметник се появил през 1909 г. –  в градината  „Цар Симеон” бил монтиран бюстът на руския император Александър II. Образът на Царя Освободител бил в непосредствена близост до фонтана на Деметра, изваян от италианския скулптор Арналдо Емилий Дзоки. В пощенските картички, отпечатани след Първата световна война, мястото на паметника е празно. Вероятно през периода 1916 – 1918 г., когато Пловдив се изпълнил с немски и австрийски войници, ликът на  Александър II тихомълком изчезнал.

През 1922 г. пред сградата на Френския мъжки колеж се появил малък паметник на Св. Августин, патрон на колежа. Почти 30 години по-късно светецът изчезнал, а вместо него се изправила внушителната статуя на Васил Коларов. И вождът обаче не се задържал дълго време на това място.

            Трябва да се припомни едно паметно събитие от 1927 г. – възкресяването на езерото в градината „Цар Симеон”. В продължение на цели 6 години то било напълно изоставено, частично засипано с пясък и глина с намерението да се превърне във футболно игрище. Нямало ни игрище, ни езеро, а само една смрадлива яма, пълна с боклуци, бурени и трънаци. Именно през 1927 г. пловдивският клон на дружество Български народен морски сговор сключило договор с общината за стопанисването на езерото и бюфета. „Моряците” почистили водоема, настлали дъното с плочи, дали значителни суми за благоустрояване на терена. С появата на лодките, езерото отново се превърнало в една от големите атракции на града. На това събитие е посветена една малко необичайна скулптурна група – две деца с голяма циментова риба. Струя вода от устата на рибата захранвала водоема. Половин век по-късно рибата изчезнала, за да се осигури терен за експеримента „Пеещи фонтани”.

През 30-те години на миналия век в градината „Цар Симеон” били осветени няколко паметника. Пак тогава се появил и един лъв, покачен върху каменна колона. Според създателите му, това било символ на българската бойна слава. Журналистите обаче иронично нарекли новия монумент лъв-котка, а критиките принудили общината да премахне недоразумението.

След 1944 г. градът започнал да се пълни с паметници и паметни плочи. Златно време за знайни и незнайни творци. Промените след 1989 г. спряха нашествието на нови паметници, но от друга страна отвориха пътя за една нова вихрушка. Ураганът буквално измете изцяло монументалните знаци, трупани 45 години. Никой не си даде сметка, че премахването на един паметник е присъда, която трябва да се подкрепи със сериозни аргументи, а цял един исторически период не може просто да се изтрие с гума, без да остави следи.

Покрай битките с тоталитарното наследство, част от паметта на града се превърна в скраб. Изчезнаха паметниците на Иван Вазов, Антон Безеншек, Ангел Букорещлиев, Христо Данов, Васил Петлешков, Йоаким Груев, барелефите на Димчо Дебелянов, архитект Христо Пеев, художника Борис Ангелушев, на заслужилите поборници братя Търневи. Дойде изтрезняването и някои от паметниците бяха възстановени, но остана позорният факт, че историческата памет на града се разграби буквално пред очите ни.

Иначе списъкът на изчезналите пловдивски паметници включва и два монумента, които се появиха в градината „Цар Симеон” след промените. Те бяха експонирани като символи на Първото българско изложение в Пловдив от 1892 г. Но за тях никой не пита – мнозина въздишат за Рибарчето.