Пеперудата на простотията вече е размахала криле в Бразилия

ИзПодТепето с Пламен Асенов

Не знам дали човечеството ще се затрие от вселенска катастрофа, граждани, но май по-вероятно е да го капичнат по-обикновени неща – снегът през зимата, жегата през лятото или безмерната простотия. Така, де, все пак се знае, че вселенските катастрофи се развиват с милиони години и на тях можем да реагираме, например да се преселим на друга Земя – докато тези неща убиват мигновено.
За зимата и лятото няма да ви говоря, достатъчно ви досаждат с тях красивите иначе девойки по телевизията – но за да илюстрирам възможностите на простотията ми се ще да разкажа някои случки.  

Чета онзи ден, че индийските право-охранителни и правораздавателни органи се справили с един мръсно псуващ папагал, като го осъдили на изгнание в джунглата. Две години били необходими на храбрата индийска полиция в град Раджур, за да повярва на оскърбената от сквернословията му възрастна жена, която подавала оплакване след оплакване срещу папагала, обаче накрая властите го пипнали за човката.

Сигурно ги е обидил лично, като в прав текст е напсувал и шефа на полицията, иначе не мога да си обясня защо и как някое ченге ще се задейства толкова бързо – при това по въпрос, свързан с базисния демократичен принцип за свободата на словото и свещеното право за изразяване на мнение.

В случая пък индийският съд се показва още по-ефективен от полицията и бързо издава строгата, но справедлива присъда, с която поставя папагала на мястото му – в джунглата.

Само на мен ли ми се струва обаче, че би трябвало да го заковат за някое дърво, ако искат да предотвратят възможността мръсната птица, напук на закона, да се върне в цивилизацията и да продължи да тормози словесно приличните хора?

Каквито и въпроси да задаваме по случая, аналогията ме води към мисълта, че нашите компетентни власти трябва да взимат пример за бързина и ефективност от индийските си колеги. Както научихме онзи ден от официален доклад на Съвета на Европа – за разлика от други сфери, в които сме на опашката, по брой прокурори на глава от населението страната ни е на съвсем приличното второ място в Европа. И то след Украйна, която все още не е съвсем европейска страна. От по-ранни доклади пък знаем, че и по брой полицаи на глава от населението дереджето ни е подобно.

Питам обаче аз – колко папагали с мръсна уста и мръсен нрав са заловени, правилно обвинени и колко от тях са ефективно осъдени в България, при наличието на толкова много компетентни хора в компетентните органи?

Мога да задам въпроса и по друг начин. От колко години в България се провеждат станалите известни като „гонки” автомобилни и мотоциклетни надпревари на разни безмозъчни идиоти? От колко години те водят до техните – ах, трагични – самоубийства, но, още по-лошо – до убийствата на невинни хора около тях? От колко години обществеността се възмущава? И от колко години съответните компетентни власти тук не знаят нищо по въпроса, не знаят къде и кога се провеждат гонките, кои градски и селски дебили участват в тях…..А напоследък, когато вече нещата станаха наистина непоносими, се оказа, че не знаят и кой закон да използват, за да спрат говедата да не газят хора.

Онзи ден разправям за ставащото в България на една колежка от Австралия с подтекста – и ние си имаме герои почти като вашите. Имам предвид, разбира се, „Лудият Макс”, старият, но корав екшън с Мел Гибсън. Тя обаче ми вика: „Гонки ли? Е, на кино може. Но тук шофьорите само като мернат отдалече пешеходна пътека и веднага спират, какви гонки, кой ще допусне такова нещо. Ако някой се опита да се състезава, независимо дали в града или извън, полицията веднага ще го налети и законът ще го подгони яко”.

Ще ми се поне в това отношение да заприличаме поне малко на Австралия – още повече, че поне тази работа поне пари не струва, само малко акъл поне се иска.

Откъде да се вземе акъл обаче, когато той липсва?

Една от възможностите, които виждам в момента, е да се вземе от онези достойни българи, които искат да направят Божидар Димитров академик. Наистина, става дума за алтернативната на официалната БАН организация БАНИ /Българска академия на науките и изкуствата/, но това не означава, че акълът на хората там е по-малко, отколкото сред казионните академици. Напротив, както те самите смятат – повече е. Затова и аз казвам – нека раздадат излишното, което имат, на онези от нас, на които не ни достига.

Аз например веднага се кандидатирам. Признавам си, граждани, че имам нужда от сериозна умствена помощ, за да разбера защо Божо и досега не е станал академик, при това официален, а не алтернативен.

Вероятно е заради лични интриги. Не мога иначе да си обясня факта, че при неговите високи патриотични заслуги към род, родина и разтревожената за българската култура Държавна сигурност, при онези достойни за възхищение мисловни акробатики, с които той всеки път успява да докаже поредната безумна историческа идея, с таланта му да измъква конкретни пари за реализацията на най-фантастични проекти, той е оставен на сухо от академичните среди.

Добре, де, знам стария принцип, че във Вселената винаги има баланс, независимо дали го осъзнаваме или не. В случая обаче другото блюдо на везната веднага и съвсем ясно се вижда – ако Божо е донякъде подценен, то пък другарката Ирина Бокова е силно надценена.

Тази девойка, която през целия си мандат като шеф на ЮНЕСКО не направи нищо патриотично за България, като например да ни отпусне пари, сега е пратила някакъв немски професор, Йорг Хаспел, уж голям европейски специалист по паметници на културата, да развива тезата, че непременно трябва да запазим за поколенията два такива паметника – летящата чиния на Бузлуджа и целокупния град Димитровград.

От изявленията на Хаспел обаче не стана ясно кой ще плати масрафа, ако току-що ремонтираната чиния вземе, та отлети на своята си далечна и изцяло комунистическа планета. Нито се разбра дали жителите на Димитровград също трябва да бъдат консервирани, за да учат по тях идните поколения как да се пазят от промиването на мозъци или просто ще бъдат преместени в някакъв друг Димитровград, където животът им наистина ще е бодра комунистическа песен, не само цимент в белите дробове и хаос в главите.

Та искам да кажа, че под мъдрото водачество на Ирина Бокова, немският професор малко е сбъркал и е пресолил чорбата. Със същия ефект на пълна безсмислица, но много по-евтино, ще ни легне да съхраним за поколенията например тъй наречения Паметник на Съветската армия в София /Моча/ и Альоша в Пловдив. Даже без пари ще ни излезе, защото руското посолство ще плати за всичко с удоволствие, не само за камерите, които сега охраняват Моча.

С други думи, ситуацията е такава, че вместо да налее малко пари в България – за България или за който пръв ги вземе – Бокова се опитва да ни пробута ангажимента ние да плащаме пари за скъпи и излишни проекти. Защото на руснаците не им пука и няма да платят нито за чинията, нито за Димитровград – те са си непреходни символи само на българските комунисти.

И това ни причинява другарката Бокова като шеф на ЮНЕСКО. Ами утре ако вземе, та наистина стане шеф на ООН, за което вече я гласят нейните хищни комуноидни и путинолюбиви приятелчета по света?

Тогава ние какво ще правим? Или пак ще го ударим на патриотична гордост заради „нашето момиче” – доколкото май не сме се научили, че във Вселената съществува и такъв феномен като патриотичният срам.

Аз например онзи ден наистина щях да умра от срам, като прочетох за решението на полският съд по делото на две момчета, плиснали малко червена боя и написали върху паметник на съветските окупатори в Полша думите „Червена зараза”.

Това те правят по повод 17 септември, денят, в който през 1939 година скакалците на Сталин нахлуха в Полша от Изток, за да си поделят страната със скакалците на Хитлер, нахлули вече от Запад. Нали помните – има пакт Рибентроп-Молотов и таен протокол, според който Съюзът на съветските социалистически републики и братска национал-социалистическа Германия братски си поделят Полша, а и други страни от Източна Европа, като окупират всеки своята територия. Който не знае за това, да прочете, защото вече наистина ми писна от невежество.

„Заливането с червена боя на паметника на Съветската армия във Варшава е акт на национален патриотизъм” – това постановява полският съд, с аргумента, че съоръжението не е паметник по смисъла на закона и следователно за никакво оскверняване на паметници не може да се говори.

Нали сега разбрахте защо се срамувам? Срамувам се, защото още чакам да чуя как и български съд произнася подобна оценка за нещо, свързано със столетното агресивно присъствие на Русия в България. Досега не съм го дочакал. И за съжаление, в момента май по-скоро съм склонен да се обзаложа, че няма и да го дочакам, докато съм жив.
Не ви се вярва, граждани, че подобни дребни сценки и мижави житейски фигури могат да ни доведат до истинска едра катастрофа ли? Нали знаете онази история от теорията на хаоса – една пеперуда размахва криле в Бразилия и с това предизвиква поредица от събития, които водят до ураган във Флорида.

Е, и с простотията е така.