ДъвчИ КебапчИ се завърна! Кулинарният ни откривател и експериментатор отново е тук, със здрав дух и здраво тяло, за да споделя с читателите на Под тепето кулинарните потайности на Пловдив. Тъй като за нас, а и надяваме се за вас, храната е едно от трите най-важни неща в живота, които никак не искаме да степенуваме. Гастро агентът ни отново се нагизди с лигавника, нарами ножа и вилицата, и след дълго странство някъде на майната си пак е на пловдивската маса, за да ви споделя впечатления. Съжаляваме, ако обидим някой готвач, опетним ресторант или надървим нечие небце. Невинаги сме съгласни с вкуса и гастро заложбите на г-н КебапчИ, но пък сме готови да го четем по всяко време и на всяко място. Защото ни прави вкусно ежедневието.
ДъвчИ КибапчИ
Мама Миа! Най-често това възклицание следва първата хапка от онази пицата, за която всеки печен уважаващ себе си италианец може да пише и изпълнява канцонети едновременно. Подобно възклицание, но звучащо като „Ебаси” или нещо още по-цветущо, е приемливо и за нашите географски ширини, когато отхапеш от перфектното кебапче. Според старите майстори то е такова, че като го бутнеш от чинията трябва да рикошира в земята и да се цопне директно в устата ти- съвършена сплав от мляно месо, разтегливо и еластично, и в същото време топящо се, щом се озове там където му е мястото- на небцето. Докато историята с кебапчето е леко спорна, то при пицата всичко е толкова ясно, колкото е сигурна шампионската титла на Ювентус в Серия А тази година. Тестото й е тънко като засада на Филипо Индзаги в силните му години, в краищата е пухкаво като Чичолина на избори, като цяло е хрупкаво като ставите на Силвио Берлускони и естествено- красиво като Ламборгини или дамата, която кара споменатите стави да хрупат. А картината върху тестото- същинска Сикстинска капела.
Бомба Лучия. Така се казва един затънтен ресторант в Рим, в който опитах пицата на живота си. Бе семпла и изящна, хрупкава и сочна. Със сирена и пресен трюфел… Не бях опитвал нищо подобно, няма и да опитам, до завръщането си един ден във Вечния град. Ако има десетобална система за оценяване на една пица, това чудо в Бомба Лучия удря 20. Използвах това лирично отклонение, за да насоча вниманието ви към мисията ми от днес- новата тратория La Strada, лепната за Каса де Куба. Хм… Там на пицата слагам 7. Опитах от едноименната такава- перфектно тесто с тънка талия и голям бюст към края му, италиански аромат и вкус, дължащ се на качествените продукти, надиплени върху нежния тестен силует. Сочна прясна доматена салса като устните на Малена, моцарела, ароматно прошуто и салам Вентричина за характер, плюс задължителната рукола и малко зехтин за разкош. Търсиш рагацито в откритата кухня, а там само наши момчета- българчета. Точат, пекат, паста правят, скалопини връткат и салати редят пред погледа. Пък миризма никаква. Някаква машинария лишава големите носове като моя от кухненския аромат, което може да натъжи натуралисти като моя скромна милост. Ама и това се преживява- пицата е много добра. Сърцето й се стича върху небцето още с първата хапка, перфектно запечатано между леко обгорелия долен слой на тестото и картината отгоре. Чудесен вкус, перфектен аромат. Цената- приемлива. Обиколката на тестото- нормален. С една дума- препоръчително. Бомба Лучия е далеч, но тя е недостижима, все пак. Като Пипо Индзаги, откъснал се от засадата…
