Другото лице на доц. Живко Иванов

От Електротехникума, през футболния терен до декан на Филологическия факултет в ПУ

Още помни въпроса от устния изпит по журналистика в СУ: Кой е първият секретар на Монголската комунистическа партия! Помни и отговора: Юмжагийн Цеденбал

Доцентът между Пърпъл и Юрая Хийп преди и сега

Аня Петрова

Някога чудели ли сте се кое е лицето, което седящият пред вас преподавател крие? Дали говори със семейството и приятелите по същия начин, по който ви чете лекция и общува с вас? Какво има на нощното си шкафче? Защо ви пише двойка на изпита и се дърпа за заверка? Разбира ли ви и изобщо помни ли какво е да си студент?

Ама, разбира се, че помни! От Под тепето се заехме със задачата да покажем на всички другите лица на преподавателите в ПУ. Онези имена, които не биват съпътствани от научни титли. Да ви покажем хората зад често стресовите за средностатистическия студент доц. или проф. Да се опитаме да ви разкажем какво е ежедневието на академиците, как са се чувствали от другата страна на диалога между студент и академик, какво са спортували, какво обичат да пият, четат и слушат.

Така и се озовахме на третия етаж в ректората в кабинета на декана на Филологическия факултет- доц. Живко Иванов. Малко бюро, обсипано с листи и химикали, а по стените библиотеки, стигащи до тавана. Цял един факултет, побран в два на два метра. Живко Иванов се настанява удобно на стола си и пита съофисниците си дали е останало още кафе. Ентото за деня. Разговорът започва чисто професионално, с това "преди и днес" във висшето образование, което толкова ни вълнува.

Сега в университет се влиза лесно, но се излиза трудно. Приемат с ниски оценки, а кандидат-студентският изпит даже не е задължителен, тъй като може да използваме оценките от матурите, чертае рамките на настоящето доцентът. Е, как няма, ми отговаря деканът, щом го попитах дали помни времето, в което е кандидатствал. Оказва се, че го е правил не един, а два пъти. Първо се опитва със специалност Журналистика в Софийския университет. Един идеалогичен профил за онези години. От рано са му казали, че няма да успее, тъй като е имало само 12 места, а за да влезеш, ти е трябвала препоръка от Окръжния комитет на партията. Колко тежко звучи, нали? Още помня един от въпросите на устния– Кой е първият секретар на Монголската комунистическа партия! Но и отговора помня – Юмжагийн Цеденбал, връща лентата той. Приемат го Българска филология в СУ, но прави нещо нечувано тогава – отписва се! Отива в казармата, а в последствие успява да си издейства отпуск, за да се яви на изпита в Пловдивския университет. От една страна да му е по-близо, а от друга си признава, че така или иначе никога не е харесвал София като град, в който да живее. На изпита му се пада Димитър Димов с „Тютюн”. В залите се чуха едни вопли, обяснява той. Смутът бил предизвикан от особения статут на романа- едно крайно произведение, дразнещо тоталитарната власт, заради което е и вмъкнато в края на учебната програма в гимназията, на финала на конспекта, а Димов дори не е бил задължителен автор. Тук идва късметът, че Живко Иванов е отдал едно по-специално внимание на романа и успява да запише първи курс в Пловдивския университет. Дали, ако сега имаше възможност, би се насочил към някоя друга специалност? Вероятно, смята той и допълва, че все пак по онова време не е имало много голям избор. Например – да учиш право е било сведено до не особено вълнуващо бъдеще-  да станеш един юрисконсулт. Икономиката сега може да е една от най-привлекателните специалности, но тогава изобщо не е грабвала вниманието. Най- на почит е била Славянската филология в Софийския университет.  Всъщност Живко Иванов завършва Електротехникум. Повечето от неговите съученици се насочват към Техническия университет или остават само със средно образование, което обаче е било предостатъчно за един добър живот. Но каква е разликата между това да си студент сега и студент преди според Живко Иванов. Най-често ги сравняваме „по-добри” или „по-лоши”, а това е една много грешна посока. Аз обичам да ги сравнявам като „едни” и „други”. Те са просто по-други, смята доцентът. Друг тип са хората, които сега учат. В едно са по-лоши, но в друго са много по-добри, допълва той. Обяснява, че неговото поколение вижда младите като хора, които не искат да учат, а това съвсем не е така. Просто се е повишила нагласата да имаме без много да се мъчим. Искаме с по-малко усилия да получаваме повече. Преди изобщо не е било така. Пред теб е стоял един професор, например, събрал много и отвсякъде, и само през него ти можеш да получиш знания в дадената област. Сега категорично не е така, отсича доц. Иванов. Той смята, че в днешно време човек може да се научи сам и то от много места. Той не е обвързан с един канон и има право на избор и способността да конструира собствената си система. На човек сега му трябва само малко помощ, като например някой, който казва „Ей тука върви и само върви”, а не само да те водят за ръка, като слепец, смята той.

Другото лице на доц. Живко Иванов  може да намерите в семейството му, приятелите и пътуванията извън града. За жалост, при неговата професия не може да сложи рязка граница между свободно време и работа, а фактът, че си си събул обувките и си сложил чехлите, не означава край на работния ден. Трудно мога да кажа кога точно работя и кога не. Нашата работа е такава, че ни е обсебила и се е смесила с ежедневието, не крие деканът. Успява да разпуска сред приятели в приятно заведение. Регулярно посещава заведения, на които се говори и за литература, и за нещата от живота. Държи те да бъдат тихи. Много обичам места, в които, щом седнеш, можеш да чуеш какво говори другият и където няма публика, която да вика и кряска, споделя той и се радва, че в Пловдив все пак съществуват подобни кътчета, в които да изпие биричка, да хапне салата и да побъбри.
Откъм музика е твърдо насочен към рока, с който е израснал. Споделя, че преди са се делели на две групи хора – тези, които харесват Дийп Пърпъл и тези, които тачат Юрая Хийп. Тогава той е бил привърженик на вторите и си спомня за записите, добити по неведоми пътища. Не крие, че днес слуша повече Пърпъл. Сега се интересува от културен живот. Но страни от масовките. Обича да посещава представяния на книги, естествено. И преди, и сега. Спомня си една среща с Радой Ралин в тогавашния Младежки дом. Ние му  се оплаквахме, че е трудно да се намери стихосбирка на автор, който харесваме, а другите бяха в изобилие, а той тогава ни каза „Ами като ги харесвате, преписвайте ги, бе”, усмихва се сякаш се усмихва на търсещата свободата младост доцентът. Сега обича документална, публицистична и съвременна литература. От българските автори е фен на Недялко Славов, Антон Баев и Александър Секулов. Обожава да чете Захари Стоянов и то не само, защото му се налага да го преподава.В личната класация на любимите му автори присъстват и две дами- Ина Иванова и негова бивша студентка Виолета Христова. Има няколко стихотворения, които обичам да препрочитам, защото ми действат много добре. Едно от тях е на Виолета, което съм си сложил до десктопа и от време на време си  препрочитам- „Предозирана важност” , споделя той. А както той сам казва, обществена тайна е, че любимата му книга е „Приключенията на добрия войник Швейк”. Добрата музика и добрата поезия имат онова качество да ни помагат. Не в прагматичен смисъл, а наистина да помагат, да ни изкарват от някакви пропадания, в които непрекъснато ежедневието ни вкарва, казва Живко Иванов.

Спорт? Не само се интересува от него, но и самият той е тренирал упорито футбол. Знам, че сега не подсказва, но на младини играехме по три часа с мотивация, която надхвърля тази на сегашния Национален отбор, маха с ръка той. Помня, ставаха страшни мачове и всичко беше въпрос на чест, а не на игра, казва днес доцентът. Ритали всеки ден на терена на Академик, който се зеленееше между Колодрума. А след това, по пътя към университета, се отбивали в кръчма Колоездача, за да довършат на по бира разбора на дербитата. Спомня си как е гледал на живо мача между ЦСКА и Ливърпул. До него е стоял възрастен човек, който във всеки един напрегнат момент забивал поглед в торбичката, която чинно кътал в скута си. Попитах го защо прави така, а той вика „Ох, ще получа инфаркт, ако гледам!”. Попитах го защо седи на стадиона тогава, а той ми каза, че тръпката е била незаменима, разказва Иванов. Сега вече не вижда смисъл да ходи по стадиони заради разбойническата атмосфера. Защото въпросът е ще оцелееш ли, ще те набият ли? Спомня си от детството как са продавали на самия стадион стъклени бутилки с лимонада, което сега звучи просто абсурдно.
Какво разсмива декана на Филологическия факултет. Всичко! Даже неща, които са трагични, ако не се вживяваш в тях, са много смешни. Обичам да се смея, но все пак човек първо трябва да свикне със себе си да се смее, а после с другите. Когато човек е себичен, се смее на другите, но себе си изключва от този кръг.  
На нощното шкафче на доцента стои един смартфон, който, естествено е и на бюрото по време на нашия разговор. Задължително- една книжка и нощна лампа. Не отделям особено внимание на нощното си шкафче. Тъй като около него се спи, а не се прекарва време, заключава доц. Живко Иванов.