Обичах онзи Ботев и онзи Локомотив. Останаха цветовете

С футбола се случи същото, както и с журналистиката – романтичното време мина. Ценностите се сменят през минути и е трудно да ги погледнеш, камо ли да ги прегърнеш.

Коментар, който казва защо Под тепето не отразява спорта от няколко години

Любомир Минчев

Това са носталгични редове за пловдивското дерби.Сякаш все по-малко хора се интересуват от него, такова е впечатлението ми. Или по-малко се вълнуват. Има куп причини мачът Ботев – Локо вече да не е празникът на града с манифестациите от Джумаята до тогавашния „9 септември“ и обратно.

Но преди всяко дерби се полагат огромни усилия то бъде полирано до блясък и изложено на показ в центъра на града. Не се получава. Не само животът, но и футболният живот е друг. Локо би с 2:1, но това не предизвика очакваната драма в жълто-черната общност. Същото е и при победа на Ботев. На все по-малко хора им пука кой е бил и кой е паднал. Да не говорим, че ботевистите  нямат и свой дом, в който да пореват на спокойствие.

Но и с футбола се случи същото, както и с журналистиката – романтичното време мина  Ценностите се сменят през минути и е трудно да ги погледнеш, камо ли да ги прегърнеш.

И все пак.

Ботев стана на 104 години . Нито един  футболен клуб у нас не е стигал подобна възраст.  На рождения ден през март ботевистите пишеха по форумите как са горещи душите им и как ще бранят със зъби и нокти  идеалите на своя патрон. Същите заклинания  се чуват и от Лаута.

Най- хубавото е, че екипът на Ботев все още е жълто-черен, а на Локо черно-бял. Всичко друго беше сменено, демонтирано, подменено, но цветовете останаха. Отидоха си легенди, но цветовете останаха. Това е малката надежда, че пловдивският Ботев  и пловдивският  Локомотив не са умрели  и след време отново могат да бъдат жълто-черни и черно-бели  и по дух.

И аз съм ботевист, но само до там, където усещам, че някаква група е приватизирала жълто-черната идея и търгува с нея. Така е с всички отбори у нас – някакви агитки определят  как да обичаме и колко да обичаме. Те правят шествия и се бият  от името на всички ботевисти, локомотивци, левскари. Затова съм ботевист до тук. С моите приятели локомотивци е същото – и те не обичат някои да търгуват с идеите им.

Но  младите хора днес не познават друг Ботев и друг Локомотив, а само тези, които играха вчера. Затова да ги  обичат и да им  се радват. Аз съм онези, които си спомнят как преди мач тогавашната агитка се събираше пред паметника на Ботев в Цар-Симеоновата градина на смрачаване. Всички в един глас питаха :“Патроне, ще бием ли?“. Скрити отзад зевзеци отговаряха с глас от отвъдното: „Ще бием, ще бием!“. Наставаше еуфория, която ни държеше  до мача на другия ден.

Бях от агитката и обичах  онзи Ботев. Обичах и Локомотив, защото без него  какъв Ботев би имало? Играчите бяха нашите богове. Сега не ги познавам много, тъй като се отбиват  за два-три месеца и си тръгват.С тях идват и си тръгват собственици, треньори , директори. Едни започват нов стадион, но не става, тъй като искат да го направят само с пари, без да носят духа на стария. Други обещават нов стадион, но искат и жилищен квартал за себе си.

До следващото дерби. Аз вярвам в духа – жълто-черен или черно бял. Другото са парадните изпълнения на приватизаторите на идеи,  чийто дух стига дотам да поискат нещо за себе си. Не им обръщайте внимание! Обичайте Ботев и Локомотив!