Има опасност с олигархичен натиск пародийно лице да направи църквата ни за посмешище, да я руинира за десетилетия напред, смята именитият психиатър
Битката за Първи в БПЦ е сражение между лобита в името на собствената им похот да придобиват
Д-р Николай Михайлов е психиатър и богослов. Потърсихме мнението на без съмнение един от най- интелигентните българи по повод очертаващата се жестока битка за патриарх. С д-р Михайлов разговаря Иво Дернев.
-Д-р Михайлов, как бихте определили ситуацията в църквата в момента? Разиграва се някакъв странен водевил, в който хора в иначе духовнически одежди се стрелят с компромати дори през митрополските си сайтове. Не е ли твърде гротескно положението, в което е изпаднала Българската православна църква?
– Авторитетът на църквата е много силно уязвен и вероятно ще бъдем свидетели на други също така и даже още повече разочароващи прояви на претендентите за патриаршеския пост. Но това има и добра страна. Първо, информира широката българска общественост за качествата на претендентите. И второ, развива една нетърпимост към това определени хора да се състезават. Като надеждата е, че най-изявените претенденти за трона и в същото време най- слабо подходящите за този трон ще загубят в процеса на състезанието. Аз имам предвид тука, съвсем откровено казано, варненския митрополит Кирил и пловдивския митрополит Николай. Това са фигури, които буквално изскочиха от ред първи за публично сражение за патриаршеския пост, но никой от тях не може да бъде патриарх на България поради липса на качества. Всеки от тях има непреодолими слабости за поста. Те са очевидни и не е необходимо да бъдат цитирани всеки път и по всеки повод. Единият е незрял и амбициозен, а другият просто няма излъчване, качества и авторитет на духовник. А ако това се случи на многострадалното ни отечество ще бъде нещо като допълнителен удар върху обществената съвест и ще се отрази крайно неблагоприятно върху националното самочувствие. България не може да понесе министър-председател съден от международния съд по правата на човека и осъден от този съд. И не може да понесе патриарх на Българската православна църква, който няма да бъде уважаван, а ще бъде по-скоро обект на презрение и присмех.
-Имате ли усещане, че никой не споменава вече думите вяра, дух? Говори се само за устави, за събори, за часовници, Линкълни, Аудита и прочее. И сякаш става въпрос за битка на ниво мениджърски пост в голяма корпорация. Не е ли това най-обидното за българския православен християнин?
– Ами, имате основание. Това наистина прилича на такъв тип състезание, но то е изводимо и от обстоятелствата, че ние живеем в агресивна медийна среда с крайно развито любопитство за всеки въпрос, включително и на духовния въпрос. По-дълбокият проблем е свързан с обстоятелствата, че религиозността в света и в България в това число е в криза. И че официалните църковни институции са малко или повече фасадни, да използваме тази дума, често употребявана за политическите партии. Но така е то в един свят на религиозно равнодушие, постхристиянски, секуларен свят, съществуващ под знака на консумативната идеология. Въпросът е, че българската църква е много силно травматизирана от комунистическия период. Тя беше въвлечена в процедурите на десническия режим по начин, който е преживяван и от другите църкви в посткомунистическите страни, но с един опит за еманципация, за ревизия на това минало и за изводи, които откриват и епоха на възстановяване. Проблемът е, че българската православна църква не можа да намери сили, включително и духовни сили, да оцени комунистическия период от гледна точка на тази духовна уязвимост, за която говорим. Да направи опит да възстанови целостта на своята съвест и да предложи на обществото един авторитетен образ, който може да изпълни моралната задача да ръководи едно общество в голяма ценностна криза. Сега ние сме угрижени как да открием между митрополитите един що-годе читав образ, който може по-скоро да символизира тази функция на Българската православна църква отколкото да я осъществява убедително в реалността. Това означава, че сме в голяма беда, в дълбока криза. Но пак ще повторя- ужасът на положението е свързан с това, че на патриаршеския стол чрез задкулисни маневри и по силата на задкулистичен олигархичен натиск може да се озове крайно непопулярно, крайно неблагообразно, буквално пародийно лице, което да направи църквата за посмешище и да руинира необратимо за десетилетия напред нейния образ. Това е национална кауза, това е кауза на българското общество да не бъде допуснато подобно нещо.
-В този ред на мисли, сериозни ли са сигналите за възраждане на алтернативния синод?
– Аз мисля първо, че в тази борба за патриаршеския стол, която протича през лобита, официалният синод също е заплашен от дезинтеграция. Не зная в каква степен и доколко това би могло да се структурира, ако изобщо би могло да се структурира. Но във всички случаи процесите вътре в православната църква ще се отразят и на шансовете на тъй наречения алтернативен синод да потърси за себе си втори живот и евентуално някои от митрополитите, които са загубили състезанието за патриаршеското було, смея да прогнозирам това много внимателно по-скоро в порядъка на опасението, отколкото на реално знание за възможност това да се случи, че те биха могли да влязат и в съюз с хората от алтернативния синод. Това би било една ужасна възможност, ако тя се реализира.
-Явно кокалът е твърде голям и сладък, съдейки по жестоките битки, които се водят?
– Вижте какво, тези хора са заложници на огромни интереси, свързани с имотното състояние на църквата. То не е възстановено юридически, вярно е. Но остава потенциално като огромна територия върху, която се упражнява предприемаческото въображение на българската олигархия. Това значи, че тя трябва да има достъп до решенията, свързани с тази собственост през новоизбрания патриарх. Те трябва да имат надеждни хора за влияние вътре в управителното тяло на църквата, за да осъществяват това в името, на което съществуват- собствената си похот да придобиват.
– Как виждате политическата намеса в цялата ситуация?
– Крайно наивно би било да мислим, че този избор ще протече в границите на църквата, зад нейните стени, по уставен ред и при чиста съвест. Това е наистина борба на лобита, които ще се сражават безкомпромисно. И които в последна сметка ще решат избора, ако не стане чудо. А всеки, който вярва знае, че чудеса стават. Включително и чудеса, които за широката публика остават незабелязани, но решават исторически казуси в посока, която може да бъде благоприятна за българския народ и за неговата църква. Такава е нашата надежда!
