Трябва да сменим перспективата за догонване, с перспективата за усъвършенстване, за подобряване, смята кураторът на Юбилейната програма „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години Фондация Отворени Изкуства”
Владия Михайлова е куратор, културолог и космополитен човек с ярко присъствие сред културните хоризонти на съвремието. От 2007 г. тя е куратор в галерия „Васка Емануилова”, филиал на „Софийска градска художествена галерия”, където работи с програмите за съвременно изкуство и с музейния архив на галерията. Работата ѝ раздвижва пластовете между културната история и съвременното изкуство и отваря неочаквани посоки на мислене за тях. Владия е куратор на Юбилейната програма и програмата „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години Фондация Отворени Изкуства”. Интересен събеседник, тя ни запознава с концепцията зад програмите, въвежда ни в особения диалог между „тук” и „навсякъде”, говори открито за средата-ситуация и открехва завесата към сцената на онова събитие, което всички вече чакаме с трепет. И да, издава някои от имената и проектите от Юбилейната изложба. Очаквайте съвсем скоро подробности за акцентите в Юбилейната програма.
Владия, ти си участвала с или курирала проекти в рамките на Нощ/Пловдив през 2010, 2015 и 2016 година. Днес твоят глас назовава специалната юбилейна програма от събития и инициативи „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години Фондация Отворени Изкуства”. Кое е най-голямото предизвикателство в работа ти с архива на фондация „Отворени изкуства“, една от най-устойчивите и развиващи се културни организации тук?
Да подготвяш едно събитие за „Нощта”, да, права си, съвсем не е същото като да работиш с архива на една организация. Сама по себе си фондация „Отворени изкуства” е много жив и непрекъснато развиващ се проект: появяват се нови идеи, те се пресичат, доразвиват, сливат се с вече направеното. Някои от тях се обединяват, други са в партньорство с галерия „Сариев”, с artnewscafe, с други хора и/или организации. Ето, в това е голямото предизвикателство. Работя с архива на една жива, подвижна, непрекъснато развиваща се организация, която същевременно с това е устойчива и има авторитета на институция. Няма обаче предзададени модели, а дори и да има, то те са форми, на които се търси подходящо съдържание. Всяка една инициатива се проверява чрез самото ѝ осъществяване, непрекъснато се тества кое работи, от какво има нужда, кое е важно за публиката и какво се създава. Нещо изключително важно, което е ключово за начина, по който фондацията работи. Затова проектите преливат един в друг, продължават, пресичат се. Трудно е да се отделят и да се видят границите им. Казвайки всичко това, имам предвид, че архивът трудно може да бъде под-реден. Затова аз се опитвам да го (пре)разкажа, да го превърна в инсталации с гласове, образи, обекти, да включа художествени произведения сред документите; в най-общи линии да го прочета чрез действие или с други думи, пърформативно.
В юбилейната изложба „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години Фондация Отворени Изкуства” ще може да се видят, както документи, печатни материали, архиви за проектите, така и ще могат да се чуят разкази от кухнята за това как се мислят и правят нещата, каква мотивация стои зад тях. Ще има произведения, които са свързани с дейността на организацията или са били представяни в рамките на нейни събития. Ще има инсталации, които показват продължителната работа с градското пространство, с историята и с паметта на града.
Кои твои търсения като куратор, културолог и човек с широки познания в областта на културната история и съвременното изкуство имат най-близки допирни точки с дейностите и проектите на фондацията? Какви общи ценности споделяте?
Интересът към самата съвременност, желанието да комуникираш и да споделяш хоризонтално, да търсиш приятелства и партньорства. Ценността в това да се стараеш да работиш по правилата и с оглед на убежденията си. Това звучи просто, но не е. Българската културна среда като цяло наваксва спрямо международната не само като мащаб и характер на събитията или като капитали, вложени в тях, но и като знание. Една част от проектите на Фондацията са свързани именно с лекции, семинари, беседи. Те целят да разширят знанието, но също и да работят за представянето му на по-широка публика, в контекст, който не е строг, академичен и/или елитарен. Това е ценност, която и аз споделям.
Мисля, че елитарната култура, такава, каквато тя е у нас, до голяма степен се проваля в опитите си да достигне до по-широката публика, масовата култура пък се проваля в опитите си за постигане на смисъл, затова някак си трябва да намерим средата. Например „НОЩ/Пловдив” е проект, който търси и се основава на някаква представа за баланс. Едновременно са включени различни културни институции в града, които показват свое културно съдържание, но и в последните години се разработва кураторска програма, включват се много други проекти. Така се постига синхрон – хем, градът остава при себе си, хем, културното съдържание се доразвива и обогатява. Този модел за мен е много интересен.
Има ли значение за изготвяне на програмата особената „едновременност” – фондация „Отворени изкуства“ е основана 2007 г., когато България стана част от Европейския съюз?
Отварянето на границите бе това, което наистина оказа огромно въздействие върху културната среда, както и разрастването на интернет и социалните мрежи. Облекчи се достъпът до участие, увеличиха се възможностите, постепенно започнаха да се разширяват хоризонтите, създаде се не само по-динамичен обмен, но и различие, различие, което е близко, достъпно, непосредствено. Говорим за отваряне. Това отваряне обаче ни изправи пред предизвикателството да преосмислим себе си, за да можем да бъдем пълноценна част в този съюз. За съжаление не мисля, че в широк план това предизвикателство е осъзнато и до днес. Въпреки това, има организации и хора, които поеха в тази посока и се опитаха да намерят себе си и работещ начин на комуникация с другите. Мисля, че фондация „Отворени изкуства” е една от тях.
Само десетилетие по-късно икономическото, социалното и културното приобщаване между страните в рамките на Съюза, като че ли е твърде проблематично. Кои са основните изпитания, пред които са поставени представите за споделен свят?
Европейският съюз е проект, сам по себе си. Да не забравяме, че в неговата основа стоят национални държави, които имат колкото споделена, толкова и различна история. Част от тях са колониални империи, други са модерни държави, които още спорят за споделената си история и за общата си територия, голяма част от новоприсъединените страни са били част от Източния блок и са имали различна система на управление. Това са големи разлики, за да можем безпроблемно да говорим за споделен съюз. Обединена Европа е идеал, донякъде утопична представа, под която се крият неравенства, вътрешни борби и много различия, представляващи реални или потенциални конфликти. На това сме свидетели в последните няколко години, в които стана ясно, че европейската идея все още е далеч от превръщането ѝ в реалност. Икономическите аспекти на съюза се оказаха много по-устойчиви от социалните и културните. Въпросът е, разбира се, как се реагира на всичко това, как се вземат решения тук и сега. Макар и в момента перспективите за заедност да не са много, аз се надявам, че сегашната ситуация е период, през който е необходимо да се мине, за да превърне утопичната идея в реалност – такава, каквато е възможна.
Как и тук, и навсякъде се удържат взаимодействията между високата култура (изящни изкуства и теория) с политиката и (не)намесата ѝ в институциите за изкуство?
Трудно, разбира се. Но трябва да кажем, че отдавна сякаш не се мисли в тези категории. Представата за „чисто” изкуство, което е встрани от социалния контекст или с други думи – „изкуство за изкуството”, е една от утопиите на модерността, която днес лесно се усвоява от пазара. Това е доста далеч от високия хоризонт на автономността на изкуството, както например си го е представял Адорно. Изкуството винаги е политическо. То е свързано с полиса, с обществото, с процесите в него. Макар и обаче изкуството да е политическо, неговото политизиране е пагубно. Границата е доста тънка понякога.
Въпросът буквално се свежда до този за каруцата и магарето. Ако магарето е зад каруцата, тя няма как да върви, тоест – ако изкуството следва политиката, пазара, модата, то си е там, но не е пълноценно, не се движи напред, не дава възможности и визии за развитие. Убедена съм, че във всяка една политическа ситуация има възможност за избор, дори той да бъде да спреш да правиш изкуство, ако не можеш да бъдеш честен спрямо себе си. Въпросът е да се бориш, да намираш каналите, вратичките, посоките, начина да правиш това, което искаш.
Една институция на изкуството е доказана тогава, когато тя успява не само да съществува, но и да комуникира и представя себе си спрямо това, което иска да постигне. Ето, това е едно социално и политическо умение.
Мотото на юбилейната програма несъмнено създава възможност за сравнения между „тук” и „там”. За пореден път сме изправени пред въпросите, възможна ли е нетравмираща среща между нашето и западното, осъществява ли се диалогът между културите, „универсалното” универсално ли е? Сработва ли днес идеята за мултикултуралистично отваряне?
Хм, не мисля, че тези категории, по начина, по който си ги представяш, са вече валидни. Къде е „там” в момента – това Европа ли е, коя Европа или Америка, преди или след последните президентски избори, Русия или Турция, може би Сирия…. А ние къде сме „тук”? В момента светът е много фрагментиран и се променя със скорости, които задминават възможностите да разсъждаваме с такива устойчиви представи. Това разделение беше лайтмотив на 90-те, но вече е остаряло. Между другото, то не е било толкова ясно и преди това. Историята на Пловдив е жив пример, в нея има толкова западно, колкото и източно влияние. Ето, обърнете внимание на алтернативната карта. Специално за юбилейната програма Лъчезар Бояджиев създава инсталация, в която тези различни пластове са подчертани и видими. Накъде гледа Пловдив? Към Пекин, може би към Калкута или Мексико? Новите поколения не си задават въпроса „как ще ги стигнем американците”, ако искат да постигнат нещо, те доскоро имаха възможността да отидат в онази част от Америка или другаде по света, където могат да го реализират. Дори разделението между „тук” мястото и „там” – онлайн средата, социалните мрежи, го няма. Пространствата се пресичат. Мултикултуралистичното (както го наричаш) отваряне се случи, доказано не сработи и сега трябва да измислим, какво да правим. Оказа се, че не е толкова лесно и че зад прекрасната идея за друга култура, стоят неравенства, сфери на влияние, експлоатация, борби, както и различни представи за свят. Винаги съм смятала, че най-универсалната възможна конструкция е „човекът” сам по себе си, и свързаните с това права, свобода, любов, щастие. Но, ето че представата, за това какво и кой е „човек”, може да варира и понякога да изключва жените, друг път децата, възрастните, хората с различна сексуалност, интерсекс хората, чужденците и т.н. Кое тогава е универсално? Можем да кажем, че универсалното е половин истина, като тук цитирам едноименната работа на Правдолюб Иванов. Тя също ще може да се види в юбилейната изложба.
Смяташ ли, че колективът ни мисли себе си за вторичен, за догонващ някаква културна метрополия. И коя, според теб, е нормотворческата култура на съвремието ни?
Смятам, че България като цяло е сателитна държава и винаги е била такава. Не мисля, че колективът, тоест по-широката представа за общество, се мисли за вторичен, той просто живее в провинция и вероятно се адаптира към условията, като същевременно ги препотвърждава. Вторичността рядко е осъзната. Тя се изразява по-скоро в тежкия комплекс за малоценност, който има разни проявления, сред които и преувеличената национална гордост. Обаче, няма нищо недостойно в това да живееш в провинция, ако я разбираш като маргинално пространство, което представлява пъзел от най-различни културни заемки, препратки, времена. Ти винаги можеш да „работиш” със собствената си маргиналност, най-малкото да разсъждаваш върху нея, да я иронизираш, да създаваш абсурди. Най-критичните форми на изкуство в България, които постигат разбиране от по-широк кръг хора, са свързани именно с това.
Според мен, трябва да сменим перспективата за догонване, с перспективата за усъвършенстване, за подобряване. Струва ми се, че така шансовете да бъдем автентични в това, което правим, да бъдем разпознати, оценени, самите ние да бъдем следвани, са много по-големи. Отново в юбилейната изложба ще може да се види една нова работа на Димитър Шопов, която показва анти-утопичен образ на Пловдив, в който всички „недостатъци” на града се оказват всъщност „предимства”.
Интервюто е публикувано в блога на НОЩ Пловдив NIGHT.BG
Снимки: Лина Кривошиева
