Съдиите трябва да са сред хората и да има разказват за работата си
Вземането на съдебно решение прилича на джаз музика
Специален гост на годишното събрание на Съюза на съдиите, което се проведе в Пловдив, бе изключително интересният съдия от Върховния съд на Колорадо Ричард Гейбриъл. Юристът беше в България по покана на съюза и на Фондация Америка за България. Пред колегите си той говори на тема „Оценка на съда от потребители на съда и други юридически професии“. Гейбриъл застана пред „Под тепето” за едно вълнуващо интервю на Иво Дернев и Димитър Семков.
Какво мислите за събитието в Пловдив?
Мисля, че събитието беше прекрасно и казах на групата, че съм наистина поласкан от поканата да дойда. Както вероятно знаете, делегация от България идва в Съединените щати всяка година и говорим с много от тези млади съдии и прокурори, младши прокурори. Тези колеги са изключително мотивирани. Интересуват се от това, което правим, и винаги задават много добри и провокативни въпроси. Имат голямо желание да научат как могат да се подобрят нещата. В Америка винаги търсим начини да подобрим системата си. Мисля, че днес имаше повече хора, отколкото виждам обикновено. Някои от тях са били при нас и беше приятно да видя хора, с които вече съм се срещал веднъж. Така че мисля, че събитието беше чудесно, аудиторията беше много внимателна и задаваха много добри въпроси.
Помолиха ме да сравня дали в Съединените щати е от значение колко пъти е отменено решението на един съдия. Поне в Колорадо въобще не е, но до колкото разбирам, тук това има по-голямо значение…. После един от съдиите дойде при мен, той много се интересува от обучаването на деца със специални потребности, и на срещата ме попита за това как ние подхождаме, какви техники използваме, а аз му дадох някои примери за това, което правим в Съединените щати. Но наистина е трудно, защото някои от законовите понятия са чужди за учениците, непонятни, трудни за разбиране. Но всички се съгласихме, че учениците и младите хора въобще имат вродено чувство за справедливост. Въпреки че не са запознати с термина „справедливост”, те просто казват, че нещо не е „честно” и това наистина е така. Имат много добро чувство. И смятам, че когато им говорим за тези основни принципи, това отеква у тях, ако говорим на тяхното ниво.
Ние изготвяме образователни програми за възрастни, които не са адвокати, и развиваме все повече програми за ученици. Едно от големите предизвикателства, за което днес някой ме попита, е как предаваме идеите си – трябва да се научим да се въздържаме от юридическа терминология и да говорим като хора. Ако се абстрахираш и помислиш над това, не е толкова трудно. Хората в САЩ, а предполагам и тук, говорят за „независима съдебна система”, каквато са искали и основателите на Съединените щати. Когато са говорели, че трябва да е независима, са имали предвид независима от политическите сили, заради това и федералните ни съдии се назначават до живот. Не искаме да се чувстват задължени на никоя политическа сила или каприз. Но ако говорите с хората днес и използвате термина „независима съдебна система”, те биха го сметнали за отрицателен, защото това, което чуват, е: Съдиите нямат задължение към никого и могат да правят, каквото си поискат. Това, което направихме в една от програмите, тъй като видяхме проучвания, че хората реагират негативно на термина, е да го променим на „честна и безпристрастна съдебна система”, т.е. честни и безпристрастни съдии. Вече асоциираме идеята от Конституцията ни за „достъп до правосъдие за всеки и върховенство на закона ” със свобода и правосъдие за всекиго. Когато става въпрос за тези много възвишени идеи- и учениците, и възрастните ги разбират. Ролята на съдията е да се увери, че всеки бива третиран справедливо и еднакво. Това са идеи, които всеки разбира. Това е общоприета идея и е лесно да се говори за нея. Говорил съм със съдии от България, от Казахстан, от всички точки на света, заради това си мисля, че е общоприета. Със сигурност съдиите от системата искат да повярват в нея и да се уверят, че осигуряват справедлив и безпристрастен съдебен процес за всеки. Как намирам време и защо го правя? Мисля, че е жизненоважно да намирам време и заради това трябва да седя до късно, за да свърша работата, за която не ми е останало време, но ми е наистина приятно да говоря с хората за това, с което се занимавам аз и за това, с което се занимават съдилищата. Забавно ми е, наистина съдиите, особено в САЩ, а може би и навсякъде, могат да се изолират твърде много. Доста съдии си мислят, че щом станеш съдия, не може вече да имаш приятели адвокати, защото би изглеждал предубеден и смятам, че мнозина биха го използвали като оправдание да не се ангажират с общността си или с адвокатската колегия. От етична гледна точка ни е позволено да се занимаваме с обществени дейности, ако това не влияе на работата ни. В нашата система говорим най-често за това как оценяваме съдиите – гражданите гласуват на всеки две години. Аз не съм назначен до живот, ще се явя на избори, на които след две години избирателите ще видят името ми на бюлетина, на която ще пише „Трябва ли съдия Гейбриъл да остане на длъжност? Да/Не”. Точно заради това ние предоставяме на гражданите информация за това как да гласуват отговорно. Съдиите минават през оценяване, достъпно за гражданите, но повечето от тях си нямат и идея, че това съществува. Не просто смятам за забавно това да отидеш сред хората и да говориш с тях, но и мисля, че е много важно те да разберат как работи системата, за да могат да гласуват отговорно. И за мен е част от работата ми да науча хората как работи системата. Другото нещо е, че повечето хора никога не са виждали съдия… Може би, ако имат глоба за превишена скорост или се развеждат – това са случаите, в които повечето нормални хора виждат съдия. Според мен, когато съдия отиде сред хората и говори с тях, те придобиват много по-различна и позитивна представа за съдиите. Разбират, че съдиите сме човешки същества и правим грешки. За мен това е много важно. Това е дългият отговор на въпроса ви. Не говоря лаконично. Заради това го правя. Доставя ми удоволствие, мисля че е много важно и смятам, че е в полза на всички да видят какви са съдиите като хора, защото това печели доверие, а съдебната система не работи добре, ако гражданите й нямат доверие.
Интересно е, че го казвате, защото в България нямаме това доверие в съдебната система. Народът не вярва в съдебната система. Имаме такова чувство. Не знам как ви се струва, какво мислите за системата в България?
Имам много бегла представа за нея, защото главната ми връзка със съдебната система тук са съдиите, с които съм се срещал, от които всички са много впечатляващи и са много отдадени на това да са колкото се може по-добри съдии. От моето разбиране и от срещите ми с тях вярвам, че са много почтени хора. Мисля, че корупция има почти навсякъде, но хората, с които съм се срещал тук, не са част от това. Те са хората, които се опитват да направят системата по-добра. Така че мнението ми за българската съдебна система е много положително, защото, както съм казвал преди и наистина го мисля, в края на краищата става въпрос за хората, които вземат решенията, а това кара системата да работи. В Америка, в Колорадо, наричаме системата, по която избираме съдиите „съдебна система по заслуги” – избираме съдиите по заслуги. Това не е политическо решение, кандидатурата ми не е част от кампания, важни са добрите хора. Нека го кажа отново – чувал съм истории за корупция и недоверие, и какви ли не истории, но хората, с които съм имал удоволствието да се срещна, са били много впечатляващи, удивителни хора и вероятно заради това идват на беседите с мен. Искат да се научат и да получат полезен съвет.
Имате ли примери за корупция в Америка, в системата ви?
Да… и не … Не съм чувал за пример за подкупване на съдия или нещо подобно. Даже може би корупция не е правилната дума, впрочем говорих за това днес. Има известна история, известна случка от щата Западна Вирджиния, където голяма мина от Западна Вирджиния отиде на процес и заседателите отсъдиха много, много милиони долари срещу тях. Не мога да се сетя за точната сума – дали беше 25 милиона или 50 милиона – но беше много голямо решение на заседателите срещу тази компания. Това, което компанията направи, тъй като знаеха, че ще обжалват решението, а имаше свободно място във Върховния съд на Западна Вирджиния, провеждаха се избори, та в общи линии платиха много пари, за да се уверят, че именно този, когото те искат, ще бъде избран. Дариха нещо от рода на 3 млн. долара за кампанията на този кандидат за мястото във Върховния съд. Избраха го за Върховния съд на Западна Вирджиния и тогава процесът на мината му се падна. Той не се отказа от него, както вероятно е трябвало да направи, защото компанията, изправена пред него, му беше дала 3 млн. долара за кампанията и още по-лошо – когато дойде време да се гласува по делото, решаващият глас в полза на мината беше негов и присъдата беше отменена. Този процес се завъртя във Върховния съд на Съединените щати и въпросът беше дали съобразно основните съдопроизводствени принципи съдията е бил задължен да се оттегли от делото. Върховният съд реши, че е бил и върна решението на Върховния съд на Западна Вирджиния. Така че корупция не би била правилната дума за това, но има проблем в системата, това е една от критиките към щатите, които избират съдиите чрз кампании, защото са намесени пари в тази система. За да бъда честен и трябва да внимавам, защото нямам право да заемам политически позиции като съдия, хората, които харесват системата с избиране на съдии, казват че е много демократична и тази възможност им допада. В нашата система – избиране по заслуги – няма пари, никой не прави дарения, не ми е позволено да приемам нищо, не ми е позволено да водя кампания (когато дойде време за преизбиране, не водя кампания) и заради това в системата ги няма тези проблеми с парите. Мисля че хората, които критикуват правеното от нас (според някои е по-недемократично), имат право на собствено мнение по въпроса. Та, това е история за нещата, които се случват. Що се отнася до корупция – сигурен съм, че съм чувал истории… не мога да отделя определен пример, в които съдия е подкупван, имал е връзка с някои от адвокатите пред него и не го е обявил – сигурен съм, че такива неща са се случвали, не толкова често, но когато се случи, пресата не се свени да публикува истории за подобни скандали и съдиите биват отстранявани от длъжност много бързо, има си процедури за това – не просто ги отстраняват от длъжност, забранява им се да практикуват право, отиват в затвора – но това не е нещо, за което се чува много често, никога не съм чувал за подобен скандал в Колорадо, а съм съдия там от 9 години. Просто не съм чувал за нещо такова.
Споменахте изборите… Сега в Щатите има президентски избори, а също и тук в България. Имали ли сте някакви тревоги относно изборите в САЩ?
Това е нещо, за което въобще не ми е позволено да говоря. Мисля да не коментирам повече. Едно са съдийските ни етични правила – мога да съм член на политическа партия, разбира се, позволено ми е да гласувам, но нямам право да дарявам пари на кампании. Не знам дали това се случва тук, но много хора от квартала ми имат табели в дворовете си за Хилари или за Доналд Тръмп, но аз не мога да сложа табела в двора си.
А кое е вашето най- трудно решение?
Най-трудното решение, което е трябвало да взема, не беше във Върховния съд. Там съм само от година. Работех в Апелативния съд, това е първата ни инстанция за обжалване. Най-трудният случай, който съм имал, беше свързан с момче на 16 или 17 години с диагноза левкемия. Беше член на Свидетелите на Йехова. Като член на Свидетелите на Йехова не му беше позволено да приема кръвопреливане. Те просто не вярват в кръвопреливането, тълкуват Библията като забраняваща кръвопреливане. В случая нямаше съмнение, че ако момчето не приеме кръвопреливане, ще почине в рамките на няколко седмици. И така делото започна в Апелативния съд като бързо производство по жалба против първоинстанционен съдебен акт. Той е на 17, а в някои щати си пълнолетен на 18, но той беше на 17. Въпросът в случая беше дали е зрял достатъчно, за да вземе самостоятелно решението да не приеме лечението или родителите му трябва да вземат решението. И причината това да е от значение е, че може би родителите му са вярващи Свидетели на Йехова, но може би той не е толкова вярващ. Може би просто беше приел религията на родителите си. Заради това въпросът, поставен в делото, беше дали е достатъчно зрял, за да откаже животоспасяващо лечение. Съдебният процес беше наредил да приеме кръвопреливането. Бяха казали, че няма да го оставят да вземе това решение. Не знам какво си е мислил съдията по делото, за да постанови, че трябва да приеме кръвопреливането, но ако аз бях съдията по делото, го разбирам. Казал си е, че няма да го остави да умре заради него. Тогава делото дойде при нас като бързо производство по жалба против първоинстанционен съдебен акт. Мъчих се с този случай, защото не само имахме много труден законов въпрос, но и няма прецедент в САЩ. Имаше научни статии по въпроса, а има и много трудните морални въпроси. В крайна сметка изкарах месеци в работа по случая и се подготвях да напиша проект за федерален закон по въпроса, за да мога да разреша спора. Всички в съдебната зала бяха много заинтересовани. Хората не се притесняваха дали съм прав или греша, а бяха обезпокоени от това колко трудно е решението. Накрая се наложи да пишем, и това е важно за съдиите – понякога трябва да жертваме вземането на голямо решение, ако може да разрешим само конкретния случай. Макар да бях подготвил решение в 70 страници, накрая признахме, че има проблем, свързан с юрисдикцията. Наложи се да изхвърля 70 страници, които бях написал, и написахме много кратко становище, с което решихме, че съдът не е имал правомощия да разгледа случая, защото процедурно не е бил сезиран правилно. Технически отсъдихме в полза на това, че съдът не е имал основание да каже, че детето не е могло да вземе решението, но по времето, когато взехме решението, той вече беше станал на 18 и можеше да реши, каквото си иска. Често се чудя какво се е случило с това момче. Представям си, че по времето, когато бяхме взели решение, вече са му правели кръвопреливания. Надявам се да е здрав и добре, но често мисля какво ли се е случило с това дете. Е, това беше много трудно дело. Във всеки случай се мъчих с това дело повече отколкото с което и да е друго, с което съм се сблъсквал. Законовите въпроси бяха изключително трудни, а моралните, които не могат да повлияят на това как действа законът, също бяха много сложни.
Може ли да поговорим малко за музика, защото сте джаз музикант. Кога свирите на тромпет? След работа или…?
Да, свиря на тромпет по един час на ден, колкото да държа устните си във форма. В хотелската ми стая е, за да мога да свиря там. Предимно след работа… Свиря на класически тромпет, както и джаз. Свиря с няколко групи – една от тях репетира всеки вторник, казва се „Колорадски духов оркестър”. Свиря и в малък духов квинтет, свирим в църкви и по сватби. Репетираме в събота вечер. Освен това участвам, не толкова официално и в няколко джаз банди – не съм официален член, но първо на мен звънят, когато трябва да се замести някой тромпетист. Тъй като свиря на тромпет от толкова дълго време – от 45 години – съм доста добър и мога просто да отида и да започна да свиря на мястото, което не всеки умее, и предполагам, че съм си създал достатъчно добра репутация на човек, на когото може да се разчита и заради това получавам доста покани.
Каква музика е правосъдието за Вас ? Прилича ли ви на джаз или рокендрол?
Никой не ми е задавал такъв въпрос преди. Това е много интересно и като част от процеса за назначаването ми в Съда и във Върховния съд на двете ми интервюта – първото с кабинета на губернатора и второто с комисията по предлагането на кандидатурите – ме питаха за свиренето на тромпет. Ще отговоря на въпроса ви, ще помисля над него. От комисията по предлагането на кандидатурите ме попитаха кой е любимият ми тромпетист и се зачудих какво общо има това, но мисля, че те търсеха всестранно развити хора. За да си съдия, не трябва да се интересуваш само от едно нещо, трябва наистина да разбираш света. И заради това беше интересно. Когато бях в кабинета на губернатора, някой ме попита: „Кога започнахте да свирите на тромпет?” – интересуваха се от това. И така – каква музика е правото… Знаете ли, първото, което ми хрумна, след като разбрах въпроса ви, беше класическа музика. В джаза също го има, но мисля, че е по-присъщо за класическата музика – правото си има структура, има основни елементи, които го изграждат в зависимост от това дали е общо право или специално право. При класическата музика също е така – има 8 ноти на петолинието, но както знаете Бетховен е създал няколко великолепни творби с тези 8 ноти. Необходими са основните елементи за създаването на нещо, което си подхожда перфектно и е логично, понякога може да разкаже история и да стигне до завършеност. Мисля, че и при правото е така. Има основни елементи в правото, също, както си има петолиние, ноти и структура на акордите. Има структура на съдебното решение, която започва с правна квалификация на спора и изложение на фактите, които обосновават претенцията и я съчетаваш по определен начин с надеждата, че ще разкаже историята по ясен начин. Някои съдии могат да пишат по начин, който сам по себе си е музика. Аз мисля, че има хармония в правосъдната система и заради това първата ми мисъл беше да кажа класическа музика. Мисля, че това ще е отговорът ми. Това, което бих казал, че сближава джаза с правото е, че трябва да работя в синхрон с 600 човека във Върховния съд на Колорадо, от които 7 са съдии, за да издадем постановление. В предния съд, в който работех, по едно дело работеха трима души и трябваше да работим в синхрон. Свиренето на джаз в малка формация е сходно с това. За да си добър съдия, трябва да си добър слушател – наистина трябва да изслушаш другата страна, трябва да искаш да работиш с някого (може да е за постигането на компромис или за постигането на консенсус). В джаза е така – в най-добрите групи всеки музикант изслушва другите и следи какво правят другите, не точно като компромис, но се допълват, за да създадат едно нещо завършено. Работенето заедно, а в съда бих казал и колегиално, с колегите си за постигането на добри резултати е доста сходно с това как в джаз група понякога има много силни личности, които са заедно и трябва да създадат нещо мелодично и хармонично. Предполагам, че процесът по вземане на решения в съда също може да е такъв. В джаз групите всеки знае, че Чарли Паркър е имал ясни възгледи, че Дизи е имал ясни възгледи, но са си сътрудничили цял живот и са създали много чудесни неща. Заради това мисля, че сътрудничеството във вземането на съдебни решения ми прилича повече на джаз. Това беше страхотен въпрос! Много ми хареса!
Свирили сте с Дизи преди време…
Свирил съм с него, да. И това е едно от най-големите блаженства в живота ми. Бях в гимназията, това беше някакво състезание в Ню Йорк, израсъл съм там и МакДоналдс спонсорираха джаз група, нещо като група за знаменитости и гимназисти от щатите Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Събраха бандата, дадоха средства и ме избраха да свиря в нея. Имаше някои изумителни изпълнители и ни се отдаде възможност да свирим с Дизи Гилеспи на джаз фестивала в Ню Порт – голям и известен джаз фестивал на североизток и в Ню Ингланд. Свирихме в телевизионно предаване с него, свирихме и за кмета на Ню Йорк. Той ми беше идол, така че какво по-хубаво от това да свиря с Дизи Гилеспи. А той беше гений. Знаеше какво иска от музиката и знаеше как да го постигне, така че отиваше при пианиста и му показваше как може да изсвири даден акорд. С много малко думи знаеше как да постигне целта си. Това беше много хубаво преживяване за мен.
Звучи много добре. Работили сте с Майкъл Джексън. Настина ли?
Да, да! Съдеха Майкъл Джексън в Денвър за нарушаване на авторско право. Делото беше заведено през 1992 от жена от Денвър, която твърдеше, че е написала песен с името Dangerous. Майкъл Джексън сащо имаше песен, която се казваже Dangerous.
Същата песен?
Абсолютно различна песен, но заглавието беше същото. По закон не можеш да имаш авторско право върху заглавието и всъщност, като част от делото, защото се опитваха да направят голям проблем, че и двете песни се казват Dangerous, направихме проучване и се оказа, че има над 300 песни с това заглавие, които са с авторско право от 1930 до наши дни. Но жената твърдеше, че запомнящата се част от песента – главната част от мелодията – е една и съща. Заради това беше повдигнала обвинение. Искаше 40 млн. долара. Причината ние да представляваме Майкъл Джексън беше, че тъй като го съдеха в Колорадо, му трябваше адвокат, който да го представлява в Колорадо. Един от старшите партньори в моята фирма беше работил за голяма музикална компания. Когато съдиха Майкъл в Колорадо, някой от Лос Анджелис, където живееше Майкъл, казал: „Трябва ни адвокат в Колорадо, на кого да се обадим?”. Някой познавал старшия партньор, който се занимаваше с делото за шума, и така Майкъл се оказа при нас. Старшият партньор беше голям музикален любител и голям фен на джаза. С него бяхме много близки приятели и знаеше, че съм професионален тромпетист. Никога няма да забравя как чух гласово съобщение от старшия партньор, което гласеше: „Току-що ни наеха да представляваме Майкъл Джексън в музикално дело. Предполагам, че би искал да работиш по него. ” Отидох в кабинета му 10 минути по-късно. Делото продължи около две години с досъдебното производство и започнахме делото през февруари 1994 в Колорадо. Срещнахме се с Майкъл два пъти в хода на делото – когато другата страна взе показанията му и когато дойде за процеса.
И наистина сте се срещали?
Срещали сме се, да. И ще кажа, тъй като хората питат какъв беше той – беше много срамежлив, много тих, но беше ясно, че има много добро чувство за хумор и мога да кажа, че още в първите 10 секунди си проличаваше, че е музикален гений. Просто го излъчваше, докато говореше за музика. В действителност искахме да използваме това по време на процеса, да покажем колко е впечатляващ. Защото защитата ни на процеса – по време на процес адвокатите излизат с пледоарии, които представят пред заседателите – основното ни послание към заседателите отново и отново беше, че Майкъл е написал собствена песен и не е откраднал нейната. Използвахме думата „откраднал” нарочно, защото нима хората щяха да повярват, че Майкъл Джексън е откраднал от тази жена? Не казахме, че е нарушил авторското й право. С езика на закона казахме, че той е написал собствена песен, а не е откраднал нейната. Един от начините за защита при иск за нарушаване на авторски права е да докажеш, че си го създал самостоятелно. А нарушаването на авторските права е плагиатство, т.е. трябвало е да се сдобие с копие от творбата й, за да може да направи копие, което на практика да е еднакво. Трябваше да представим много доказателства за това как не е било възможно да получи копие на нейната версия, тъй като има хора около него, които да попречат на когото и да е да му даде запис на музиката си точно поради възможността от подаване на искове. Той не би приел никакви случайни записи. Имаше две неща, които използвахме. Първото беше много значимо – намерихме оригиналния запис, съвсем първия запис, в който Майкъл Джексън записва песента на касета. Беше от знаечение, защото Майкъл е направил своя запис преди тя да направи песента си и явно неговата е по-стара и той не я е копирал. От къде го знаехме? При нас беше първата касета и се чува Майкъл (той свидетелства за това, че обича да записва на тъмно). Каза: „Не обичам хората да ме гледат, освен когато съм на сцената”. Заради това е записвал на тъмно, където зад него в звукозаписното студио е имало от онези големи изолиращи звука прегради. Бил е в кабината и е местел една от преградите, когато на касетата се чува някакъв шум и тогава се чува бумтене и вик, след това трясък. Местел я е и тази голяма преграда е паднала на главата му. Тогава Майкъл беше най-голямата звезда на света и можете да си представите, че има документирано как са го закарали го в болницата. Документирано с много подробности и така можахме да определим датата. Имахме абсолютно доказателство за датата, на която се е случило, защото имаше всякакъв вид документация за това кога преградата е паднала на главата му, както и запис от инцидента. И успяхме да го докажем. Това е едно от нещата, които направихме, но второто беше свързано с това, че Майкъл е гений. Бяхме го подготвили за това на процеса. Казахме му: „Защо не ни разкажеш какъв е процесът ти за писане на песни? Какво ще кажеш да си избереш друга песен, нещо различно от Dangerous, и не ни разкажеш как си я написал.” Искахме да го накараме да изпълни нещо, да се покаже. Предупредихме го, че съдията може да каже „Не, не, не искам да слушам за друга песен”, че може да възрази и да не може да го направим, но никой от другата страна не го направи и той разказа как е написал песента Били Джийн. Трябва да ви кажа, че съм бил в много съдебни зали през живота си, но това беше най-готиното нещо, което съм виждал. С пискливия си глас каза, че си е шофирал и основната мелодия му се е родила в главата и тогава започна да тананика мелодията на „Били Джийн”. Казвам ви – на лошия микрофон в съдебната зала звучеше все едно свири на електрическа бас китара. И продължи: „После чух акордите” и започна да свири с уста мелодията на „Били Джийн”. Каза: „Всичко ми дойде в главата наведнъж и беше като дар от Бог”. Беше много готино да го наблюдаваш. А аз си седя на адвокатската маса и си мисля, че това е най-удивителното нещо, което съм чувал. Заседателите седяха със замръзнали лица без никаква реакция. Имам много истории. По време на процеса жената направи някои възмутителни неща. Беше едра жена и една известна история е как дойде в съда в деня, в който Майкъл щеше да свидетелства, закъсня и си мислеше, че ще влезе по средата на неговите показания, но всъщност прекъсна друг свидетел. Но беше сравнително едра жена, наричаше се Queen sized lover, носеше черна кожена рокля втори размер с цепка до пъпа, всичко й се виждаше, и влезе по средата на процеса, облечена в кожената рокля и съдията се ококори. Всичко беше само за момент. На всичкото отгоре свидетелят на скамейката беше калифорнийски адвокат. Когато приключи, съдията го помоли да се приближи и каза: „Никога не съм виждал такова нещо – клиентът ви се появява 20 минути по-късно и изглежда като кабаретна изпълнителка” и нареди да й сложат палто, защото Майкъл щеше да дойде да дава показания. Помолиха за кратка почивка, за да си сложи палто, защото щеше да се чувства неловко пред заседателите, което можеше да доведе до неправилно проведен съдебен процес, ако съдията накара някоя от страните да се чувства засрамена. Съгласихме се на прекъсването, съдията също склони, нищо че беше ядосан и не искаше. По време на целия процес ищцата, чието име е Кристъл Картие, разиграваше сцена от типа Давид срещу Голиат – тя се бори с Майкъл Джексък, в ролята на Голиат. Това беше през 1994 и участвахме в музикално дело, пускахме музикални записи. Бяхме прекарали кабели в съдебната зала и пускахме файлове на компютър. Бяхме си говорили, че ако пуснем касета на касетофон, ще изглежда доста съмнително, защото Майкъл Джексън беше на върха на високите технологии. Но другата страна пускаше касети от касетофон, слагаха касетите наопаки и ги пускаха. Но както и да е, след цялата сцена от типа Давид срещу Голиат какво палто облича жената? Дълго палто от кожа с косъм. Тогава идва Майкъл Джексън и тъкмо ще се закълне (не знам дали го правите тук, но в САЩ, когато даваш показания, даваш клетва и казваш „Кълна се да казвам истината, цялата истина и нищо освен истината” или подобни думи). Та, идва Майкъл нервен и му предстои да се закълне, когато вижда Кристъл Картие да си седи облечена в дългото кожено палто. И ето го Майкъл Джексън – кълне се във федерален съд и започва да се хили, не се е заклел до края, защото я е видял и е сметнал, че това е абсурдно, но в същото време беше нервен и се подхилква леко. Просто не може да си измислиш такива истории. Мога да ви разкажа и още, но трябва да помисля. Беше интересно изживяване и ние спечелихме делото. Мисля, че делото се проточи 8 дни, на заседателите им трябваше около час да отсъдят в наша полза и да обядват, така че не им е отнело много време. Жената обжалва, но загуби и обжалването.
Имате много интересна работа…
Беше много забавно. В крайна сметка това даде начало на връзката ми с музикалната индустрия, която продължи в последните пет години от кариерата ми – тогава бях водещият адвокат в държавата за Асоциацията на звукозаписната индустрия в Америка в делата срещу хора, които свалят музика незаконно. Бях отговорен за 40 000 дела в 47 щата и не бях особено популярен, когато давах под съд колежани, които теглеха по 2000 песни, но пък държах много хора заети, включително и себе си, за около 5 години преди да стана съдия.
