Среща и разговор с носителката на Националната награда за поезия „Иван Николов“ в Литературен Салон „Spirt & Spirit“ в Пловдив – за ритъма, природата и писането „на тъмно“
Поетесата Сибила Алексова гостува в Пловдив за среща-разговор с читатели, посветена на отличената с Националната награда „Иван Николов“ книга „Място за крила“. Събитието се сътоя през изминалата седмица в рамките на Литературен Салон „Spirt & Spirit“ и събра любопитна публика в уютната атмосфера на Петното на Роршах, където разговорът премина от темите за писането към детството, природата, ритъма и вътрешната свобода на поета. Модератор на срещата бе Ренета Бакалова.
Алексова сподели, че пише бавно и текстовете ѝ се натрупват във времето – понякога от ритъм, понякога от образ, който постепенно „се намотава“, докато стане достатъчно силен, за да бъде записан. По думите ѝ музиката на стиха остава ключова за нея, дори когато пише свободен стих. „Сутрин, когато вървя и си меря крачките, ми идва ритъмът. Или вечер, когато не мога да заспя и слушам пулса си“, разказа тя.
В разговора силно присъства и темата за природата. Поетесата обясни, че връзката ѝ със земята идва от детството, прекарано на село, а по-късно и от живота ѝ в по-малки градове. Днес тя живее в Германия, но продължава да търси места, които да ѝ напомнят за тази близост. „Чрез природата си обяснявам тревогите и намирам утеха“, каза Алексова.
По време на срещата тя прочете и свои стихотворения, сред които „Бяла горичка, черен сокол“, което беше посрещнато с внимание и тишина от публиката. След четенето разговорът се насочи към темите за остаряването, паметта и маргиналните образи в поезията ѝ – фигури на хора, останали „встрани“, които авторката често наблюдава и по-късно превръща в текст.
Алексова говори и за трудния баланс между писането и ежедневието. Според нея създаването на семейство и грижата за деца неминуемо ограничават „летенето“, но поезията остава личното пространство за свобода.
„Поезията са моите крила“, каза тя, обяснявайки и заглавието на книгата си.
Срещата завърши с въпроси от публиката за езика, четенето и влиянията. Поетесата призна, че търси в съвременната поезия емоционалност, предметност и музикалност – нещо, което според нея често липсва. В края на разговора тя сподели, че пише най-често рано сутрин, без ритуали, когато има тишина и време за съсредоточаване.
Ето какво сподели тя специално за читателите наа Под тепето:
– След като „Място за крила“ получи Националната награда „Иван Николов“, променя ли се вътрешната Ви свобода като автор?
– Наградата е много приятна, като ръка по рамото – „пиши, има кой да те чете“. Но има и друго – започвам да се чувствам наблюдавана. Може би ще настъпи момент, в който няма да публикувам известно време и ще пиша „на тъмно“.
– В стиховете Ви всекидневното носи скрит драматизъм. Как разпознавате поетичния момент?
– Идва от натрупване. Понякога първо се появява усещане, което още не мога да запиша. Понякога идва музиката, ритъмът. Чак след време се оформя текстът. Не пиша спонтанно – не пиша на мига.
– Говори се за „български полъх“ в поезията Ви. Съзнателно ли го търсите?
– Не съм си го поставяла като цел. Израснала съм на село и после в малък град, близо до земята и традициите. Сега живея в Германия, но тези стихотворения са писани преди години в България. Може би следващите вече ще са различни.
– Как поезията съществува в „шумното време“, за което говорите?
– Може би като опит да си обясним света. И като утеха, успокоение.
– Какъв въпрос Ви липсва в разговорите за поезията Ви?
– Избягвам разговорите. За мен поезията е чудо. Макар да съм учила в Литературния институт „Максим Горки“, не обичам да мисля за механизма. Пиша, когато се натрупа достатъчно и вече не мога да не го запиша.
