Марена и Кочо от улица „Иван Вазов” са прототипите на Морев и Ирина от Тютюн

Димитър Димов черпи от историята на рода на Людмила за великия си роман

Иван Вазов празнува рожден ден в беседка на едноименната улица два месеца преди смъртта си

Пловдив е  спокоен град. Град музей. Не винаги е бил такъв обаче. Преди Капана не се обитаваше от духове в сегашните празни тавани, а са кънтели инструментите на ковачи, ключари, обущари, стъпки на камили. В Стария град не е имало музеи на знаменити художници, а самите творци са пушели лулите си там. Тютюневите складове не са били масивни студени сгради, в които се помещават само тежки миризми на никотинови духове, а дворци на топлия аромат от пресен тютюн и гласовете на стотици работници. Хълмовете прегръщат зейналите прозорци на Тютюневия град, в който, ако надникнем и присвием леко очи, ще забележим почтени бизнесмени, трудолюбиви българи с пожълтели пръсти, богатството на природата ни- тютюна, а дори сред машините ще чуем китари.

Позволете ни да съживим за малко романтичните години на създаването на тютюневата индустрия, влиятелния възход на пловдивската търговия, фалша на една империя. Ще споменем дати, имена, лични истории и интимни такива.
За тях разказва близката приятелка на любимия ни Недялко Костов, човекът пазещ във всяко джобче по една интересна и велика личност. Седнахме на диванчето и опитахме от домашния кекс на Людмила, внучката на забележителния Дочо Ангелов, роден през 1886г (мъжа на черно-бялата снимка заедно със съпругата си)

Прадядо ми оставил на дядо 50 пчелни кошера да ги гледа през ваканцията. 23-годишен той ги умножил тройно за три години. Продава 150-те кошера и си купува първите акции в тютюневия склад Картела Пловдив. Така става най-младият акционер в предприятието. По-късно се жени за баба ми, загубила баща си и получила така нареченото открито наследство. Продават една от къщите на баба Величка Минкова и дядо строи тютюнева фабрика в Троян. Тя не потръгва и я продават. След това гради дърводелска фабрика в Орешака. Води жена си през пролетта, седейки на ливадите,  изскочили змии. Заковали ги с пирони и Величка казала: Тази фабрика не я искам. Заминават в Плевен и дядо и негов приятел построяват тютюнева фабрика до гарата. Кръщават я Ениджи Вардар. Приятелят му Стефан Керкенезов остава да ръководи икономиката, а дядо купува тютюни за цигари.

Обикновено тютюните са се изкупували в края на лятото, ноември месец. Тогава е било много дъждовно. На Дочо Ангелов му прави впечатление, че когато идва да взима стока в пловдивския регион, се чувства по-добре. 1934 година си продава дела в Плевен и идва тук. Наема един тютюнев склад и започва да обработва реколтата. 1937-ма си купува място и за една година на ул.Кавала вдига сграда и я обзавежда за работа.

Ангелов забелязва как в склада си под наем, Бай Васил Григоров продава една част от тютюните, а друга му залежава. Че през това време фабрика Левски на ул. Гладстон, сегашният дом на културата Борис Христов, е почти фалирала. Изкупува акциите им и съживява предприятието. С умението си да я стабилизира отива на печалба. Така вървят успоредно складът и фабриката. До национализацията той е председател на управителния съвет и ликвидатор.
1943 година германците предлагат на комисионерите му по-ниска цена на тютюна. Казали са: Вие ще изкупувате за 100 лева килограм суров тютюн, а ние на 140 ще го купуваме. Дядо ми обаче продължава да си плаща 140 лева за килограм. При този ход Българска земеделска кооперативна банка, обслужваща всички тютюневи предприятия, идва и му запечатва склада, обвинен за саботьор на германския пазар. Затварят склада. Нито купува, нито продава. Остава само да работи във фабрика Левски. По-интересното е, че този, който му затвори склада, беше един експерт Пранчев. Който след това изведнъж стана ръководител на Булгартабак в София.

Цялата история прочетете на КАПАНА.БГ