Първите няколко дни в България й се сторили като цяла вечност – монотонни, скучни, сиви и студени
Постепенно се влюбила в града и хората тук
Екатерина Стоянова
Делгер Амаржаргал е млада девойка, дошла от далечната Монголия, за да учи в България. Тя е записала специалност „Технология на месо и мляко“ в Университета по хранителни технологии – Пловдив, където вече е в четвърти курс. Обича спорта и ежедневно тича на гребната, играе тенис и волейбол. Последното не практикува в България, защото не е намерила зала. Въпреки спортната й натура, тя обича и да си похапва сладки гофрети, торти и сладолед на центъра. Често пътува до София и голяма част от времето си прекарва там.
Дойдох в България по договора между правителството на Монголия и България, сподели тя. Когато за пръв път е стъпила на пловдивска земя, било зима. Небето било тъмно и мрачно, времето – студено, дните – сиви. Мразовитият сезон създал у нея неприятното чувство за неприветливост. Хората изглеждали студени и затворени, странящи. Не е имала познати тук, не е срещнала и други представители на собствената си страна, което я обезкуражило. Първите няколко дни й се сторили като цяла вечност – монотонни, скучни. Делгер често се чувствала потисната.
Но когато обучението й започнало, слънцето се показало на хоризонта. Запознала се с нови хора от други държави. Животът процъфтял с пълна сила. Сближила се с тях, създала нови приятелства, започнали да излизат и в миг момичето от Монголия отворило очите и сърцето си за Града под тепетата. Сторил й се толкова красив, че се влюбила. Мога да кажа, че обичам този град, особено през лятото, сподели Делгер. Обожава зеленината, тишината и спокойствието на града, потайностите му и калдъръмените улички. С такава любов говори за Пловдив, сякаш е родена в него. И понеже обича да се занимава с фотография, тук видяла подходящо място за изява.
За пловдивчани каза, че са добродушни и мили. След като опознала жителите на града, в който учи и живее в момента, осъзнала, че не са толкова дръпнати и студени, дори изобщо.
Всъщност няма нещо в Пловдив, което да не й харесва. Сравнявайки го с родния си град, Улан Батор – столицата на Монголия, открива множество разлики. Най-видната е в архитектурен аспект – много високи сгради там, а тук – по-ниски. Явно й липсват големите обеми.
Там градът й е разделен на две. В едната част хората живеят в съвременни сгради, имат ток, вода, отопление, имат всичко необходимо. В другата част хората все още живеят в юрти, яздят коне и имат черни пътища. Когато завърши, смята да се върне в страната си, където да приложи наученото тук и да помогне в развитието й. Все пак част от сърцето й ще остане в България, затова възнамерява летните си почивки да прекарва тук.
