Готови ли сте за пътешествие по света с Петя Кокудева и синята палатка?

Пътуването е преживелищно, не интелектуално знание – преживяването се вгражда дълбоко в човек, минава през тялото му

Записвам си всеки ден по нещо, което най-силно ме е впечатлило. Защото и тук, у дома, има какво да те впечатли не по-малко

Мисля, че съм на път да си реализирам юношеската мечта да бъда репортер по света

Славена Шекерлетова, КАПАНА.БГ

Почти една година на път, с палатка. Няколко континента. За едно такова пътешествие, изпълнено с разнообразни случки и впечатления разказва в книгата „Поздрави от синята палатка“ Петя Кокудева. Познаваме я преди всичко като автор на книги за деца. Но тепърва ще се изненадваме приятно от новите ѝ хрумвания и мечти. За местата, случките и хората, си говорим няколко дни преди премиерата на книгата в Пловдив. Петя Кокудева гостува в Регионален природонаучен музей на 26.09, четвъртък, от 19 часа.

„Поздрави от синята палатка“ не е типичен пътепис, въпреки че в нея има истории от места, но тези истории са много по-различни. Защо е важно за теб по този начин да разкажеш за пътешествието, което преживя?
Не си падам по многословието – нито като читател, нито като човек, който пише. И това, мисля, си личи не само в тази, но и в предишните ми книги. В този смисъл не е изненада, че съм подходила към света камерно, през есенцията му – есенция лично за мен, разбира се. Онова, което ми се е сторило най-смислено, най-весело, най-тъжно, най-плашещо… Докато пътува, човек буквално се затрупва с информация и впечатления, може да разказва до безкрай после. Само че за мен не това е смисълът. Искам – тъкмо напротив – да успея да отбера зърната от плявата.

Как е възможно човек да запомни толкова много истории и те да не загубят от силата си с времето?
Не е възможно, ако не записваш педантично. Което и правех. Всеки ден – по коли, влакове, вечер в палатката – въпреки умората… Това ми създаде полезен навик, към който се придържам оттогава насам. Записвам си всеки ден по нещо, което най-силно ме е впечатлило. Защото и тук, у дома, има какво да те впечатли не по-малко.

Колко време спяхте на палатка и кои са битовите предизвикателства в едно такова пътуване из много места без раздут бюджет. И какви пък са чаровните моменти на този начин? Скъпо ли беше за вас това пътуване?
От общо 9 месеца на път – половината време бяхме на палатка. В Европа, Скандинавия, Прибалтика и Нова Зеландия. Проблемите и чарът на този тип пътуване са споени, те са лица на една и съща монета: това, че си навън, в гората, сред стихиите – е и чар, и страх; това, че трябва да си готвиш в полеви условия е и забавно, и неудобно. Всичко винаги има повече от едно лице. За такова пътуване са необходими пари, да – въпреки че сме живели много свито. Но чак скъпо, не бих казала. Събираш пари и – ако ти е важно – заминаваш.

Всички домакини ли бяха любезни с вас и как всъщност стават тези уговорки за гостуване и приспиване при непознати хора, някои от които изобщо не знаят английски?
Не всички са любезни. Хората са всякакви. Понякога може да ти се сторят нелюбезни, защото са от друг тип култура, а не защото реално са груби. Или обратното, мен в Япония ме дразнеше например, че се отнасят с мен като с господар, някак прекомерно любезно, към раболепно. Но това отново е културна особеност – човек често дори не разбира ясно кое защо се случва. Трябва да прекараш много по-дълго в дадена култура, за да я осмислиш по-обективно.

А уговорките за нощувки, те стават през сайтове, в които се търсят и предлагат квартири. Когато хората не знаят английски, се разбирате с жестове, с гугъл транслейт, с повтаряне по шест пъти, през смях, както дойде – винаги е пълна импровизация.

Колко време беше най-дългият престой някъде и кое ви накара да се позастоите повече?
Най-дълго бяхме в две страни, които много харесваме: Норвегия и Нова Зеландия. Във всяка бяхме по месец и половина. И в двете е спокойно, дори самотно, и си много близо до земята, до небето, до водата, до дивите животни. Заземяващо е, затова останахме повече на тези места.

Казваш, че нямаш нужда от забележителности, за да забелязваш. Винаги ли си била така или постепенно си добила този начин?
Не, не съм била така винаги. Обучих се сама, докато пътувах и осъзнавах често, че на прозаични места ми се случват страшно интересни неща. Или пък на скучно място живее някой много любопитен човек. Освен това се научаваш как да търсиш интересното – ровиш, питаш местните, изкристализира ти каква е точно твоята дефиниция на интересно. Такива неща, които преди не съм знаела и умеела.
Но има и нещо друго – аз съм завършила журналистика, и то с голям мерак. После работих това около 2 години. Тази професия ми е на сърце и до днес, а тя е свързана точно с тия неща: да знаеш как и какво да попиташ, да отсяваш важното, да внимаваш за детайлите, да се осмелиш. Мисля, че съм на път да си реализирам юношеската мечта да бъда репортер по света.

Откъде е снимката на корицата със синята палатка?
От Норвегия. Една нощ имаше буря и се загубихме с колата. Стана тъмно, търсехме къде да опънем палатката, валеше пороен дъжд. Изкачвахме се дълго по едни камънаци и завои в планината. Накрая отворихме палатката в пълен мрак и заспахме веднагически. Чак на сутринта видяхме къде сме се озовали – прелестно място със северни елени наоколо по поляните. За мен е особено вълнение, че тъкмо тази снимка стана корица – точно защото зад нея стои такава история.

Би ли ни споделила нещо от скорошната ти разходка до Фарьорските острови?
То беше точно от тези пътувания, в които ти се налага да живееш с природните стихии и да им се подчиняваш, защото по онези земи е много сурово. На Фарьорите ми хареса най-много изобилието от истории (това като цяло е характерно за скандинавците) – легенди и истински истории са на всеки камък, табела, завой. Явно заради студа и мрака, хората заживяват повече в историите.

Как се променя човек след едно такова пътешествие?
Променя се. Става малко по-смел, става по-любопитен, отколкото е бил преди, защото вижда с очите си колко дивно интересен е светът. Осъзнава, че може да се живее всякак, всякак! – по неподозирано многообразни начини. Също така осъзнава многоликостта на всяка ситуация – спира да възприема нещата като лоши и добри, полезни или вредни, а като такива с променяща се траектория. Днес нещо ти се струва провал, обаче след 2 години се оказва, че ти е помогнало. А това на свой ред те прави по-спокоен и трезв. И най-вече, пътуването е преживелищно, не интелектуално знание – преживяването се вгражда дълбоко в човек, минава през тялото му. И друго важно за мен: човек свиква да не се центрира толкова около себе си и проблемите си, защото вижда чуждите. Сега определено не ми се разказва за моя вътрешен свят, за моите емоции, по-интересни са ми чуждите.

Снимки: Здравко Петров, Георги Янев