Архивите разказват: Голямата екскурзия (ГАЛЕРИЯ)

В-к „Отечествен глас“ първи публикува статия и снимки от Капитан Андреево със заглавие „Как да помогнем?“. Днес тези кадри разказват емоции.

По неофициални данни преди 34 години над 360 хиляди български граждани са напуснали страната в посока Турция

Снимки Владимир Янев

Началото на лятото на 1989 година ще се помни с една много противоречива история. Възродителния процес и „голямата екскурзия“ на българските турци.

Много хора участваха тогава в тази история. Сега, 34 години по-късно, много спомени са избледнели, доста моменти са позабравени. Само снимковите архиви разказват за онези дни без излишни емоции.

Историята всъщност започва на 29 май. В печата е публикувано изявление на Тодор Живков – „Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило отечество„.

На 1 юни в цялата страна са организирани митинги и шествия в подкрепа на изявлението на бившия първи под мотото „България-единна и навеки“. Хиляди хора излизат по площадите, за да подкрепят политиката на другаря Живков.

Ето и един цитат от началото на вестникарска статия от онези дни. 

„… Пловдив дълго ще помни вчерашния ден, в който неговите граждани заклеймиха опитите на реакционните кръгове в Турция за засенчат добросъседските и цивилизовани отношения между двете страни…“.

В същото време хиляди други български граждани, напускаха работните си места, стягаха паспортите и багажа и поемаха на юг – към Турция. Тогавашните медии мълчаха, никой нищо не знаеше…

На 22 юни вестник „Отечествен глас“/може би първи в страната/ публикува голяма статия и много снимки от граничен пункт „Капитан Андреево“ със заглавие „Как да помогнем?“*. Картината не беше никак приятна. По неофициални статистически данни над 360 хиляди български граждани са напуснали страната.

Публикуваме пълния текст на спомената статия.

* „Как да помогнем?

Две от слабостите ми, каквито сигурно имам много като журналист, ме стегнаха за гърлото още когато пристигнахме на граничния пункт „Капитан Андреево“. Първата-винаги да търся някакъв аналог на събитието – ми напомни прочетеното за стадо тюлени, по някаква причина коварно изоставени от инстинкта си за самосъхранение и налитащи на мъртви вълни върху пясъчния бряг на отровен залив. Това напоследък се случва и с най-големите морски бозайници, китовете. Втората ми слабост да се притеснявам, че отнемам времето на хората, с които съм професионално задължен да разговарям, тук бе подлютена като стара рана. Пазя си касетата със записа, в който началникът на смяна на службата „Граничен контрол“ уморено и саркастично ни заяви направо, че „напразно пълним района с гости“, защото „идваме, виждаме и пишем по 5-6 реда, но не истината“.

Истината се вижда на снимките.

Но преди да се опитам да дам допълнителни разяснения, ще направя задължителната според мен уговорка. Позицията на нашето правителство бе и е широко разгласявана. Сам преценявам, че нямам компетенциите да я разяснявам, допълвам или опровергавам. Исках да погледна в очите на тези хора. Наши сънародници, българи мюсюлмани (западните средства за масова информация ги наричат по друг начин), напускат страната ни масово. Носят със себе си нелогично според нас комплектувана покъщнина. Законите на страната ни се спазват. Граничните ни служби, изнемогвайки, според мен, се стремят всячески да улеснят действията им по хуманни съображения и за да не се дават основания за пропагандни спекулации. Въпреки всичко гледката е потресаваща. Мъже, жени, деца и старци отиват към неизвестното, като теглят върху ръчни колички необходимото според тях. До границата багажът им е доставен с камиони. А количките са събрани от предприятията наоколо. Край напускащите страната ни преминават с купените си на старо, но бляскави на този фон автомобили турците гастарбайтери в Западна Европа. Гледат ги с презрение.

Очите на тези хора изразяват покорство и упорита готовност да преклонят глава пред някаква необяснима за нас съдбовност. Опитваме се да завържем разговор. Казват си малките имена и че са от Силистренско, Толбухинско, Шуменско, Разградско … „Отиваме на екскурзия, да видим …“. „Ще се върнем след месец, защото сме оставили къща за 45 хиляди“. „Имаме 2 дка домати.“ „…за да не изпуснем билковата кампания“. „… защото след месец се вари кайсиевата ракия“ и т.н. Не мога вътре в себе си да намеря доказателства за искреността на всеки от тях. Прекалено смирен мъж на средна възраст, облечен с вкус и с физиономия, която говори, че този човек се измъчва, когато трябва да лъже, отронва: „Какъвто ни е късметът…“ С него са двете му чудно красиви дъщери и малкото им дванадесетгодишно братче с изумрудени очи.

Около четиридесетгодишна учителка от Силистренско роптае против съвсем облекчения пропускателен режим и казва, че отиват в държава, която ще им даде къщи и работа. В днешния век на тотална информация, въпреки всичко, се знае коя държава с колко къщи и свободни работни места разполага.

Вечерта, преди да тръгнем за границата, разговарях с току-що завърнал се близък, международен шофьор. Той от 20 години пътува през Турция. Каза ми, че когато минат оттатък, повечето приличат  на наркомани, вече изоставени от наркотика, с угаснал поглед и напиращо отчаяние. Разказа ми за съдбата на изселилите се от нашата страна преди 15 години. Тя е различна, но всички тях ги наричат гяури…

Вървят пред количките си с нелогично събран багаж, за да … налетят като морските бозайници с увредена нервна система върху скалистия негостолюбив бряг. Дано да греша, но на мен ми е мъчно за тези хора. Сигурен съм, че има начини да им помогнем. Чел съм, че всеобщото замърсяване на Световния океан причинява енцефалитни заболявания по морските бозайници, които заболявания заличават инстинктите им … Духовният ни океан е замърсен от нечиста пропаганда, от утайки в ненужните баражи по човешките ни реки. Да мислим за тези  води!

Началникът на смяната на „Граничен контрол“, макар и грубо саркастичен, се оказа прав. С колеги от централно издание търсихме млад човек, който да ни даде подходящо изявление. Не успяхме да запишем нито едно пълно име с адреса. Има и професионални слабости, които за съжаление са масови.  

Георги Петров

Снимки: Владимир Янев“