Игото и войните научили прадедите ни на толерантност към чужденците
1,5 млн. лева дарява г-жа Тютюнджиян за Арменското училище
Теодор Караколев
I
За чуждестранните училища и техните архитекти вече стана дума в предни статии. След Освобождението в града се откриват или разширяват редица такива. Гръцката гимназия „Маразлията“ е проектирана през 1900-ата година от архитекта Димитриос Андроникос, днес е основно училище „Гео Милев“. Първата сграда на Френския мъжки колеж е днешната гимназия, строена от арх. Мариано Пернигони през 1904-а година. Френският девически колеж „Свети Йосиф“ е построен 5 години по-рано по проект на Георги Фингов и Вълко Вълкович – днес там се помещава Техническият университет. Съвсем до него е новата сграда на Френския мъжки колеж, проектирана пак от арх. Пернигони. От другата страна на ТУ е Музикалното училище – строено за Немска гимназия от арх. Станчо Белковски в края на 1920-те.
Най-интересно е, все пак, какво се е случвало и вътре в самите сгради. Съществувал е скептицизъм какво ще знаят от българската култура и език децата, излезли от друго училище. Красноречива по този въпрос е статия в Пловдивския общински вестник в брой от 1930-а година. Поколението, изнесло на гърба си Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, когато за 10-ина години се стреляме по планини и полета с всички наши близки и далечни съседи мисли по следния начин:
„Тежкото робство на българина и епичните му борби за църковна и политическа независимост са извикали в душата му не само страстна обич към свободата, но и чувства за зачитане на свободата, желанието и стремежа у другите народи да се обособяват в религиозно и народностно отношение.“
Има ли общо с днешният патриотизъм и тупане в гърдите, омразата към всяка чуждестранна фондация и организация (няма значение дали идваща от запад или изток, север или юг, стига да е прозрачна и известна) с вижданията на поколението, видяли три войни и две национални катастрофи? С патриотизма на хората, които вместо от трагедиите да раждат омраза и желание за мъст, градят толерантност и разбирателство?
II
Съвсем на същото мнение е и Цанко Лавренов, чийто житейски път ще използвам за пореден път като удобен пример. Учейки във Френския мъжки колеж той си е задавал тъкмо тези въпроси – дали няма да изгуби чувството за родното, за българското, учейки се в чуждо школо? Като един от онези училищни загубеняци, които са прекарвали дълго време по библиотеките (когато не е свирил в училищния оркестър, защото е бил и добър музикант), Цанко открива сам отговора на въпроса си.
Тъкмо обратното – осъзнава той – патриотизмът е в усъвършенстването. Знаейки френски език, пред него се откриват огромни хоризонти (по онова време френският е бил интернационалният език – като е сега английският) – той чете разнообразна чуждестранна литература, докато рови и в богатствата на пловдивската библиотека и средновековните ръкописи. Образовайки се повече и повече в световната култура, той успява да създаде някои от най-българските творби – някои от най-сполучливите визуални разкази на средновековно Търново, възрожденски Пловдив или вечния Атон. Чуждестранното му образование по никакъв начин не му пречи, напротив – помага му в тези моменти.
III
Тук е важно да се направи и едно уточнение. Тогавашните училища са съществували на съвсем пропаганден принцип (макар и тогава „пропаганда“ да не е имало това негативно значение от нашия век) – Германия е плащала, за да съществува немско училище, Гърция за гръцкото и така на татък. Тоест паралелът с днешните Английски, Немски и прочее гимназии, в които просто „усилено се изучава даден език“ е невъзможен, макар и да съществуват прилики. И въпреки това малцина са били тези, които са виждали тези училища като враг – всъщност някои, например Френския колеж, са се смятали за елитни дори далеч извън родината ни.
IV
Така стигаме до, вероятно, най-сплотената и приета общност в Пловдив – арменската. Историята на тяхното училище се губи някъде назад във вековете. По традицията на времето, то се е развивало редом с местната църква. А тя съществува поне от 1675, когато пловдивските арменци купуват от гърците църквата „Свети Георги“ и я „превеждат“ на „Сурп Кеворк“. Като институция тя съществува вече почти 350 години, като сграда от по-малко. Но сградата на църквата на арменците е най-старата днешна християнска сграда в рамките на Пловдив. Построена през 1828-а година, тя е по-възрастна от „Св. Св. Константин и Елена“ (1832) и останалите православни християнски църкви. Между другото, не съм чул арменец да се фука и да надменничи с този иначе симпатичен и безспорен факт.
И все пак арменската историография смята за първа за пловдивското училище 1834-а година. Училището се мести от сграда в сграда, докато в края на XIX в. се строят две постройки – за мъжко и девическо училища в двора на църквата.
След като са обединени през 1920-те, арменската община решава, че се нуждае от нова и по-модерна постройка. По този въпрос се мисли дълго, докато през пролетта на 1940-а година арменците вече са готови с проект за нова и модерна училищна сграда. Средствата за нейното построяване – около 1 400 000 тогавашни лв. – дарява Виктория Тютюнджиян, която заедно с Крикор са сред дългата поредица пловдивски дарители. Днес на входа на училището е поставен техен релеф.
Проектът за училището е изготвен от слабо известния в Пловдив архитект Кирил Бояджиев. Той завършва архитектура в Торино през 1936-а година – малко, след като там се дипломира и известният Стефан Тодоров, също ярко изразен модернист. Кирил Бояджиев е крайно изчистен в творчеството си. Пример за негова пловдивска сгради е триетажната постройка на ъгъла, диагонално от сградата на радио „Пловдив“. Изчистена и красива с обемите си.
Също без много декорации и украшения е и проектът за арменското училище, създаден през 1940-а година. Още тогава в Стария град има редица ограничения за строителството, които пловдивчани трябва да спазват. Така първоначалният проект не е изцяло одобрен – стената по улица „4-ти януари“ е обявена за ценност и градската управа не позволява там да се избиват прозорци (днес все пак съществуват). Стрехата пък е трябвало да бъде дървена. Законите са равни за всички. Разпоредбите са спазени и, въпреки трудностите и войната, строителите – арменци и българи, успяват да издигнат сградата и през 1944-а година децата вече са по класните стаи. Любопитно е, че главният вход сочи към намиращата се само на броени метри културна ценност – къща на Ованес Степанян. Днес той е силно променен, а централният вход е от другата страна към двора на църквата.
Изглежда творчеството на арх. Калин Бояджиев преди 1944-а не е особено популярно в Пловдив – един доста специфичен архитект, определено с талант, който не е успял да развие на свобода. По време на социалистическия период все пак той продължава твори както в страната, така и в чужбина, основно социалистически паметници или типово строителство за големи жилищни комплекси.
Не толкова добра е съдбата на арменското училище по време на Народната република. След като първо имената на Виктория и Крикор Тютюнджиян са заличени от историята, самото училище също е закрито през 1976-а година. Краят на режима дава шанс на арменската общност отново да отвори своето училище през 1990-а година, където днес отново децата посещават близо 75-годишната сграда, притежаваща както архитектурна красота, получена от твореца ѝ, така и нематериалната култура на трудностите на времето и примерът на благодетелите Тютюнджиян.
За нас остават въпросите как приемаме различните, малцинствата и чужденците, и готови ли сме да сме на висотата на патриотизма и толерантността на така изстрадалите българи от онова време.
