Димитър Герганов
7 592 км. и един океан разделят София от Ню Йорк – дистанция, която съвременните презокеански въздушни лайнери взимат за около 15 часа. Изглежда малко далеч. От друга страна, ако се вгледаме в българския и американския дневен ред, с потрес ще установим, че разстоянието е много по-голямо и с всяка изминала година се увеличава. Към настоящия момент е някъде век, а може би и два. Отвъд океана преди няколко дни тестваха успешно автоматизирано такси-дрон, което е напълно способно да превози пътник на разстояние до 50 км. със скорост до 100 км. в час, изпълнявайки полет на височина до 1 000 метра. Качваш се в машината, набираш маршрута на дисплея, облягаш се на удобната седалка и се наслаждаваш на гледката. Няма кой да ти поиска бакшиш, да ти пусне „помпа”, нито да ти досажда по време на пътуването, защото си сам. Цената на прототипа в момента е между 200 и 300 хил. долара, а при масово производство се очаква да слезе 4-5 пъти, което ще бъде сравнимо с нов класически автомобил. Е, има една дребна подробност – компанията създател е китайска, но изпитанията се проведоха в Лас Вегас. В Щатите ще се случи и старт ап-а. Така се прави – създаваш условията най-добрите да се реализират при теб!
През това време в България все още се „борим” с прословутите магистрали, вдигаме цените на винетките, трепем се по пътищата и се грижим за социалния пакет на катаджиите в храстите. Като нация техническа се опитахме да сглобяваме китайски коли в Ловеч, но и тук се провалихме – след няколко хил. машини и 4 г. заводът хлопва кепенци. Слаб мениджмънт, проблеми с качеството или липса на пазари – причината едва ли е толкова важна. Все пак могат да продължат с каруци – търсенето поне в страната е гарантирано.
Две частни американски компании в последния месец проведоха успешни полети на ракети за многократно използване, които се очаква да поевтинят космическите полети до 100 пъти! Собствениците им са милиардери развили солидни търговски империи, които вместо да се местят от кълка на кълка между две силиконови мацки, инвестират в бъдещето. При нас най-личните ни индустриалци между поредната държавна поръчка се занимават с писане на декларации. А да, щях да забравя – и футбол. Въпрос на дневен ред, какво да се прави. На едното място образованието е издигнато в култ, изпитите са тежки, разходите по следването са значителни, завършват само тези, които са мотивирани и полагат усилия, на другото дипломата просто се купува, а студентството е един безкраен купон.
Мога да бъда обвинен, че сравнявам несравними по размер и възможности държави. На пръв поглед е така – населението на България е 44 пъти по-малко и намалява, а на САЩ се увеличава, съотношението в територията е 1 към 88, а в БВП на глава от населението е 1 към 7. Съвсем друго обаче прави разликата – нарича се идеология. И двете държави изповядват демокрацията и с това приликите свършват. В Америка основната идеологема се нарича „равни възможности”. Всеки един човек получава шанс, да преуспее – дали ще се възползва вече е личен въпрос. Не случайно над 70% от start up-ите се случват точно там! За да просперира такова общество е необходима среда на нетърпимост към корупцията и честна конкуренция. Американците го разбират и се „разправят” със „сгазилите лука” без особени сантименти – накратко законите им работят. В България властва идеология 0 или казано по друг начин – тази на „пълния стомах”, която се реализира чрез система от връзки, корупционни мрежи и монополни структури на всички нива в икономиката по хоризонтала и вертикала. Държавното ни управление пък е толкова напреднало, че действа чрез СМС-си, което е ярко доказателство за принадлежността ни към технологичните нации. Резултатът е „неравни възможности”, полупълни стомаси и в крайна сметка – омагьосан кръг, от който няма излизане…
Америка също има своите проблеми – бездомници, висока престъпност и социално напрежение в отделни райони, но там хората не спират да мечтаят. Наричат го „американска мечта”. Колко е смислена, не се наемам да съдя, но неоспорим факт е, че от цял свят дават мило и драго да отидат и заживеят точно там, а не у нас, в Русия, Китай или Саудитска Арабия. И в България мечтаят – като жената в ловешкото село, която не погребва престарелите си, починали от измръзване родители 5 дни, за да може да им вземе пенсиите и с парите да оправи борчовете в селкоопа. Мечтае някой да й оправи комина и да й нацепи дървата, за да не се вкочани и тя. В стотици български села възрастните хора мечтаят, да заспиват спокойно, без да залостват вратите на къщите си, защото се страхуват, че ще бъдат бити, ограбени, насилени, че и по-лошо… Младите и те мечтаят – едни за Терминал 2, други за чалготеките в Студентски град, трети за известността на риалити звезди. За средното поколение не съм много сигурен – там май умората от лъжите на прехода преобладава…
Съзнавам, че сравненията ми са крайни и няма да се харесат на част от читателите, но така да бъде! Приемете го като провокация. Не давам примери от Европа, защото Стария свят е уморен и безидеен. Задънена улица. Този скръбен факт не е причина за примирение. Вярвам, че България може и трябва да мечтае! Всяка една дискусия, която ще ни изведе към „българската мечта” е добре дошла…
