Черната магия на несъответствията

Под ножа

Кирил Николов

В свят, където всичко девалвира, няма как – девалвират и знаците, с които го означаваме. Сега имам предвид думите.
Понеже ненаситно лапаме всичко като бърза закуска, нямаме време да се спрем върху него и да се насладим на стойността му – превърнали сме го в ерзац на нещото, което ни липсва. Тази изкуствена липса ни ръчка в задниците да искаме повече и повече, та дано я запълним. Но то е като да си утолиш жаждата със зелева чорба – голям кеф и свежест, ама колкото повече пиеш, по-жаден ставаш. А стойностите са си там – просто чакат скромно, като всички истински стойности, да се спрем до тях, да ги разпознаем и да им дадем път към себе си…
Отнесох се. За думите ми беше думата.

Отдавна не можем да изразим мислите и емоциите си без да използваме суперлативи. Но тъй като и суперлативите не са неизчерпаеми, започнахме да ги заместваме с абсурдности, в които вътрешното несъответствие на определението с определяемото шокира и насажда впечатление за велико преживяване. Например – „Те имат УЖАСНО голяма любов”. Б-р-р-р, ужас, братче, чукай на дърво и бягай! Бахти вампирите!
Имам една приятелка, умно момиче, за която всичко хубаво е уникално. „Ядох една уникална пържола”, „Пих едно уникално вино”, „Купих си едни уникални обувки”… Демек, никой, при никакви случаи не може втори път да опита от същата пържола, да пие това вино и да носи подобни обувки. Малко невероятно е, нали! „Ох, Киро, ти вечно се хващаш за думите, аз просто искам да изразя силните си впечатления!” Добре, бе, джанъм, хайде, опитай да го направиш без думата „уникален” – вероятно пържолата е била много хубава, виното много ти е харесало, а обувките са шик. Пък нека знаем – дори „уникалните” вина се произвеждат в серии. Нали някой първо трябва да ги опита преди да похарчи наследството си за една бутилка от тях.
Някой пък е „адски” готин, а недостижимата съседка, която цапа гащите ни нощем, е „дяволски” красива. Стойностите, които отвеждат към Рая толкова са ни писнали, че гледаме към Ада като към златна мина. Пък той асъл това е и като се радваме на извиращите от него жълтици, доказваме, а и осмисляме съществуването му.
Исках само да маркирам. Иначе примерите са неизчерпаеми, както неизчерпаема е една „безкрайна” любов. Вярно, за последната няма свидетели-очевидци, ама нейсе.

Цялата тази интродукция идва на акъла ми по друг повод, където вътрешното несъответствие също е превърнато в коз.
Страшни патриоти надойдоха! А май наистина са „страшни”. Покрай всичко останало, патриотизмът също загуби дефиницията си някъде измежду медийните, политическите и икономическите врътки на своите героични субекти. Сега обаче има някакви, като всички други – самодефинирали се патриоти в 240-бройната народна еманация.
Помня – защото бях много впечатлен, докато лятото си пътувах по магистралата до морето – покрай някакви избори, които съм проспал на плажа, на всеки километър бяха нацвъкани предизборно-агитационни билбордове. Бедният народ изглежда бе платил толкова пари за целта, че с тях едно малко градче у нас би построило цяла петилетка. Но не това е важното. От гигантската картинка миловидно ме гледаше един добродушен чичка в костюм. Той така се усмихваше на нас, пътуващите към синеморието електоратчици, сякаш ни казваше: „Къпете се, добри хора, не ми слушайте глупостите!”. Аз не исках бездруго да ги слушам, но пък без да искам ги прочетох – комиксът бе увенчан и с тях: „Ако загубим България, губим всичко!”
Олеле, майчице свята, е това е значи патриотизъм! Същото като любовта към личния ни живот: „Ако умра, губя всичко!”. Вярно – баш така си е. Но не виждам защо трябва да се казва, пък и да се прави капитал от него. Не е ли очевидно?! Или пък само билбордовите политически ангели на Истината имат право да я огласяват „урби ед орби”.
Но тук има и друг проблем – внушаването на страх. Политическата класа от памтивека знае, че страхът е най-големият предизборен таран и затова плашат людете – кой с каквото му дойде наум.
Ето и сега – понеже Ние, Новите, Истинските Патриоти, милеем за Отечеството, ви казваме: Има опасност за „загубим България”, това ще стане всеки момент, ако не ни въведете в парламента, иззад чийто олтар, както и иззад очите ви, ние ще ви спасим.
Мисля си обаче – как да загубим България, освен, ако Тунгуският метеорит не ни прати некой свой братовчед. Или пък не стане нещо друго, дошло пак от ония ширини…

Виж, България може да загуби нас българите. Този процес е отдавнашен – сега вече и доста напреднал. Уви, сякаш и необратим. Това явление, обаче, не е проблем на българите, а неин, на Българията. А знае се – за чужди проблеми нашият древен род по генетична предиспозиция не се вълнува…

Та може би ще поръчам едно евтинко билбордче, сиромах съм, и ще го боцна пред блока от името на клетото ни Отечество:
„Ако загубя българите, губя всичко!”…
В този комикс усмивки няма да има…, мен сигурно също.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.