Фани Коларова: Трябва да преоткрием онзи български ентусиазъм, който е дръпнал страната след Първата световна война

Комунистическото възпитание „Дай, за да ти се даде” е безпомощност, с която продължават да заразяват млади хора

Десетки почетоха жертвите на тоталитарния режим навръх 70-годишнинтата от Девети

Десетки почетоха жертвите от комунизма в Пловдив днес. Те запазиха минута мълчание, сведоха глави и положиха цветя пред паметника на репресираните след Девети септември 44-та. Най-важното е, че вие не търсите мъст, а се борите тази история да не бъде забравена. Вие сте будната гражданска памет, обърна се председателят на общинския съвет арх. Илко Николов към мачканите от тоталитарния режим възрастни хора пред паметника. Ние оцеляхме и помним. Но поне 100 хиляди нямаха нашия шанс, каза възрастен мъж. Не са сто, 300 хиляди са, отговори му старица, приведена върху бастуна си.

Цветя на монумента поднесе и Фани Коларова, което е основен инициатор на откритата днес изложба „България 1944 – 1989: Забранената истина”. Аз съм от стар Старозагорски род. Майка ми е осиновена в Пловдив от фамилията на Иван Сечанов. Наследничка съм на идеите, които са възпитавани в България по време на Възраждането. Моят прадядо е участник в революционните борби, бил е на Шипка, борил се е за спасяването на Самарското знаме. В деня, в който са спасявали Самарското знаме, неговото семейство е изклано в Стара Загора. Това е старата история, дълбокият корен. След нея е новата история на семейството ми. Аз съм расла известно време в Пловдив, защото ние сме изселвани, а аз от 6-месечна съм обявена за Враг на народа и опасна за спокойствието и сигурността в столицата. За това сме изселени от 49-та до 56-та година. Първите ми училищни години са тук в Пловдив, учих в Гео Милев. Аз имам ясен спомен от тези преследвания от 50-те години. Влизаха безпардонно в стаята на баба ми и гледаха дали има забранена литература. Днес не се помни, че имаше списъци със забранена литература. Книгите се издирваха, предаваха се на МВР и там се горяха. В България има горене на огромно количество книги. Тези неща помня ясно. И понеже баща ми след разпити е написал собственоръчно, че няма да стане сътрудник на Държавна сигурност, това нещо ни е дало клеймо за цял живот. Нямаш право да правиш кариера, да учиш. Мен конкретно не са ме затваряли, не са ме били, но сестра ми пострада страшно много и почина много млада. Длъжна съм в нейна памет и в паметта на всички, които си изстрадаха този режим, да дам каквото мога, обясни мотива си да се занимае с изложбата „България 1944 – 1989: Забранената истина” Фани Коларова .

Тя е категорична, че страницата на тази част от новата българска история не може да бъде затворена, нито прочетена напълно. Всеки ще си я чете сам за себе си и сам за себе си ще си даде сметка- как се държах, какво свърших, кое е добро и кое е лошо. Проблемът е, че в тези времена моралът е бил обърнат с главата надолу. Доносникът е бил героят и добре платеният кариерист, а този който е устоявал морала си, честността, съвестта си, правото на мнение е бил мачкан, убиван, затварян в лагери. Тези неща тепърва всеки за себе си трябва да преосмисли и преодолее. От друга страна партийците, които се ползваха с огромни привилегии, днес плачат, че не им се дава. Не се дава, да. Работиш и изработваш това, което искаш и можеш. Това е въпрос на решение, на самоинициатива, подчерта Фани. И допълва, че точно това комунистическо възпитание е едно от най-лошите наследства от тоталитаризма.  От раждането до смъртта ти е казвано- ти нямаш право, предопределено ти е какво ще бъдеш, къде в системата ще се намираш. Дай, за да ти се даде! Тази безпомощност, това възпитание като детска градина, е останало у много хора, които мислят, че така е по-лесно- като ди дадат, животът е хубав. Такива хора нямат бъдеще и лошото е, когато възпитават младите към такова отношение. Когато възпиташ един млад човек, че трябва да му се дава, той никога няма да се научи, няма да работи, става безпомощен. Това повлича цялото общество, защото желаещите, можещите и работещите трябва да отглеждат и мързелуващите и наистина безпомощните. Това е проблемът. Но аз вярвам. Българинът е много силен. Има в историята си моменти, когато е даван за пример. Сочели са ни като будни хора, желаещи да учат. Селата са събирали пари да имат училище и черква. Децата са ходили да се учат километри. А след Първата световна война- за десетина години сме стигнали на шесто място в Европа при страхотните репарации, които сме платили. Имали сме проблеми със стотици хиляди бежанци и въпреки това България е дръпнала. Двадесетте години са били заразени от този ентусиазъм, който е имал българина. Днес просто трябва да го открием отново. Той ще дойде. Вярвам. Защото и тогава будните хора не са били много. Във Възраждането една шепа хора са успели да извадят нацията от дупката на игото. След това също. Просто трябва няколко умни глави, които да вървят напред и да дръпнат всичко оставало, смята Фани Коларова.