„Заедно“, макар и на различни мнения

Закърмените от възрожденските си бащи и дядовци мъже на първата половина на XX век, обаче, знаят, че прогресът се корени в конкуренцията на мнения, в преглеждането на различните гледни точки

Сложен е въпросът какво са успели и не успели да построят, и какво са разрушили и спасили хората от онова време

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че Теодор вече стана част от екипа на Под Тепето като външен автор.

Теодор Караколев

Имало едно време един град, в който хората са живяли, творили, строяли, правели цигари, играли футбол, рисували картини, кметували и още много неща, за които днес им се чудим и маем. Този град понякога ни служи за пример и за сравнение – когато решаваме да реставрираме някоя от нашите градини се казва, че искаме да изглежда като градината от онова време. Когато сме кмет и искаме да се сравним с друг, велик кмет, казваме неговото име. Когато четем за най-великите български художници, четем за няколко пловдивчани от това време – края на 20-те и 30-те години.

Как се е получило така, че Пловдив от времето шампионската титла на Ботев Пловдив, първите постоянни панаирни изложения, на кмета Божидар Здравков, на Цанко Лавренов и Златю Бояджиев изглежда по този начин е сложен въпрос. Много от случките тогава обаче могат наистина да ни послужат за пример и за сравнение.

По това време в Пловдив официалната медия на градските власти е бил „Пловдивски общински вестник“. Там, например, се е съобщавал бюджетът на общината, планираните дейности из града, ремонти и прочее. Освен всичко това, което са и днешните безкритични медии, „Пловдивски общински вестник“ е бил и място за дебат. Тази тъй страшна за съвременните политици дума, защото се свързва с различни мнения. А закърмените в тоталитаризъм синове не обичат различните мнения.

Закърмените от възрожденските си бащи и дядовци мъже на първата половина на XX век, обаче, знаят, че прогресът се корени в конкуренцията на мнения, в преглеждането на различните гледни точки, свобода на словото, доверие в обществените идеи или както искайте ги наречете – все е едно и също. Прогрес има тогава, когато аз, като кажа А, а друг каже Б, да седнем и да обсъдим А ли по-хубаво или Б. А не аз, щото съм бил Божидар Здравков, да кажа: гледайте си работата, мойто е най-умното.

Няма нужда да изпадам в десетки примери. През 1930-те години, след голямото земетресение, култовият Куршум Хан е съборен. Само една вметка –не са го съборили капиталистите – отчужден го събаря общината, както по-късно общината/държавата събаря Дом „Кудоглу“, аптека „Марица“ и прокарва улици през пловдивския Форум и Голямата базилика. Толкова по въпроса дали, като одържавим всичко, ще опазим наследството.

Примерът е от 1934-а година, когато общината вече се чуди с какво да запълни дупката, оставена от Куршум хан. Основната идея отдавна е ясна – Градски хали, но новата идея е там успоредно да се помещава и Общинския дом. Местната администрация се е нуждаела от по-голяма и представителна сграда и решават, тъй и тъй ще се строи някаква голяма постройка (т.е. Халите), нека сложим вътре и общината.

В Пловдив обаче съществува един арх. Христо Пеев. Не е пловдивчанин, но милее за града повече от доста пловдивчани, та има смелостта да каже, че (цитат) „…едва ли има друг град в България, в който общественото мнение да е тъй нехайно към обществените инициативи, като в нашия град…“. Въпросният архитект е страхотен модернист и, с което е по-известен, може би едничкият човек, на когото трябва да благодарим, че днес има „Старинен Пловдив“. Защото по негово време, през 30-те години (казвам го без патос и преувеличение), Възрожденските къщи на Трихълмието са съществували в съзнанието на хората точно, като сега за нас Тютюневите складове. Опасни, грозни, падащи къщи, никому ненужни, които пречат да се направи нещо съвременно и хубаво.

Да, ама Христо Пеев, протестиращ и критикар, сам задвижва една вълна, която чак години по-късно ще стане цунами, което спасява (и леко преобразява с помощта на бетона и новите тухли) Възрожденския Пловдив. И днес му се радваме и се рекламираме с него.

Споменатият по-горе цитат е от статията „Градски хали и Общински дом“ (в Пловдивски общински вестник), в който Пеев остро критикува идеята на общината за събирането на двете функции – пазар и общинска администрация – в една сграда. В съвсем прав текст архитектът дава негативни оценки на „общински идеи“. Той си доказва тезата съвсем професионално, но и използва симпатичен език, който днес би предизвикал изтриване от някои сайтове, банване от някои фейсбук профили и масово обявяване от феновете на временната власт за враг, „протестър“ и платен от някъде нехранимайко. Пеев нарича проекта „неудачен“, „неразумен“, „недопустим“ и „уникум по своята несъвместимост“.

Представете си сега днес как в официалната общинска медия някой нарече Втория гребен канал или Зоологическата градина „уникален по своята неразумност“. Как би могло в издаваната с общински средства медия, идеи на същата тази община да се наричат „недопустими“? Та днес, в последните поне 10 години, те обвиняват за градски враг, ако споменеш научно доказания факт, че въздухът в Пловдив е един от най-мръсните в България – камо ли да дадеш отрицателно мнение за някой проект…

В крайна сметка халите остават само Хали (покрит пазар). Общинският съвет взема предвид мнението на арх. Пеев и други общественици и не приема идеята общинският дом да съжителства с пазар. С искрено съжаление, легендарният пловдивски кмет Божидар Здравков коментира как този наболял проблем (къде да бъде общината) не намира своето решение, тъкмо заради общественото несъгласие.

Историята няма да е пълна, ако не погледнем какво се случва няколко години по-късно. По-рано споменах за състоянието на Стария град и къщите там. Първата малка стъпка към спасението на пловдивската възрожденска архитектура прави именно този арх. Христо Пеев с необичайно предложение. Куюмджиевата къща – една от тези ненужни и западащи сгради (тогава, по забавна от днешна гледна точка ирония, склад за тютюн) да се превърне в музей. Кмет на Пловдив отново е този Божидар Здравков и предложението е отправено към него. Финалът на историята го знаем, защото в момента Стария град е запазен, а в Куюмджиевата къща днес е Етнографския музей. Щастливият край е именно, защото кметът Здравков не игнорира предложението на арх. Пеев – доскорошен „враг“, а в началото на 1939-а г. приема идеята къщата да се откупи и запази в автентичния си вид.

Сложен е въпросът какво са успяли и не успяли да построят, и какво са разрушили и спасили хората от онова време. Все пак, искрено завиждам на възможността пловдивчани да водят нормален диалог с управата. И е било възможно да сме в един град заедно, макар и понякога на различни мнения.

Накрая си позволявам да цитирам последните изречения от статията за халите на арх. Христо Пеев:

„По-добре е да се пожертват стотина хиляди лева за планове, отколкото да се хвърлят 20-30 млн лв за една погрешна идея. Никога не е късно, нито срамно, да се коригира едно опущение (грешка), особено когато се касае за големи обществени интереси“