В „2019“ не става въпрос за две хиляди и деветнадесета година

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че от днес Теодор става част от екипа на Под Тепето като външен автор.

Поемането на отговорност е черта на смелите хора – нещо, което рядко виждаме напоследък. Смелостта пък е именно причината Пловдив да спечели Европейска столица на културата. Смелост на много нива – да бъдем открити за проблемите си, като си ги признаваме. Да чуваме всеки глас, а не да си запушваме ушите за „врагове“ или тези, които критикуват, пък нека било конструктивно. Смелост да помечтаем за промяна на града. Тази смелост ни донесе победата в кандидатстването, но имаме огромна нужда да я запазим и, все пак, да си понесем отговорността, за да изпълним това, заради което сме одобрени от европейското жури.

I

Шокът в описаното в началото на първата ни Апликационна книга е голям. Първата книга започва с това, че градът ни е пълен с проблеми – с културно-историческото наследство, социални, етнически, обществени, политически. Уви, около три години по-късно, този документ не е докоснал нито масата пловдивчани, нито така напредничавата ни управа, която, за съжаление още не познава този тъй важен за града ни проектен документ.

Признанието, че имаш проблеми и имаш желанието да ги решаваш е много, много по-силно и смело от самоцелното хвалене и слагане на розови очила, че си великолепен, бляскав и най-стар на света, докато си рушиш документите за тази старост с бутафорно надстрояване или бутане с багери.

Тъкмо това желание да си решаваме проблемите грабна журито – грабна ме и мен, който, следейки процеса от самото му създаване, бях доста скептичен, след сменените тогава 3-4 директора. Без да съм бил вътре в процеса на писането на книгата, бях изумен как екипът на фондацията – подчинени на иначе розово гледащата община – могат да са толкова критични, но и толкова реалистично насочени към живота в града. Как, например, от 20 години (а, вероятно и повече) си говорим за Адата и какъв хубав парк би бил, за пустеещия Младежки хълм, за Тютюневите складове и претъпкания с автомобили Капана…

И така, четейки, установих че един огромен процент от пловдивските проблеми – а не от пловдивските гордости – са събрани в тази Апликационна книга и много по-важното – потърсено е решение за тях. Никой не е вдигнал ръце и не е казал „Ама тези сгради са частни, нищо не можем да направим“ или „Ама тоя остров не е наш, няма как да направим нищо там“. Спечелихме, защото се състезаваха хората с очи, уши и емоция, които видяха, чуха и усетиха града и подредиха това, което спечели всички европейски специалисти. Защото тогава се бяхме спасили от най-сериозната опасност – управлението и идеите да бъдат заграбени от слепи, глухи и безчувствени хора, които на всичкото отгоре нямат чувство за отговорност, макар и да имат електорат и родители с минало.

II

Всичко това може да ви се струва много досадно, за да се повтаря, но е нужно, тъй като все още забелязвам следната грешка у гражданското мислене:

Първо „Европейска столица на културата“ е три неща:

Европейска, т.е. трябва да покаже нещата в европейски мащаб, да бъдат интересни не само на нас, а на всеки европеец.

Столица, т.е. трябва да бъде за пример, трябва да е новатор и да прави неща, каквито не са правени досега.

И също толкова важно, да бъде културна – т.е. без значение какво прави, дали си решава социалните, екологичните или икономическите проблеми, да ги прави чрез култура. Но, именно поради предните две неща, не може да се занимава само и самоцелно с „култура“.

Освен това, обаче:

„Пловдив 2019“ не е една година празненства.

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив.

Въпросът е, че проблемите, залегнали в Апликационната книга, не са уникални за града ни. По света е пълно с ценни и красиви сгради, които са изоставени и рушащи се, за които има икономически интерес или които, в очите на местните кметове, са свърталища на наркомани. Да решиш този проблем – тази сграда да престане да бъде рушаща се и изчезваща, може да подходиш поне по два начина. Първият е да я събориш (или да не ти пука, че я събарят). Вторият е да се опиташ да работиш чрез култура – дали чрез диалог, дали чрез артистични акции, дали, предоставяйки икономически анализ колко по-ценни са лофтовете от бездушните стъклени хотели.

Решавайки проблема – без значение по кой от двата начина, но пловдивското обещание беше да е чрез култура – с Тютюневите складове, а и също с Адата, Столипиново, Капана или липсващото българско Биенале, ти не го решаваш до 2019-а. Капана няма да стане отново градския паркинг през 2020-а година. Изпълнените с живот сгради в Тютюневото градче няма да се срутят през 2020-а. Един оживен, артистичен и със запазена природа остров, като Адата, ще продължи да бъде оживен и пълен с артисти и през 2020-а, защото проектът е готин, новаторски и всички в Европа ще му се кефят.

Не става въпрос и само за Пловдив, защото успешно изпълнените проекти за Тютюневото градче ще дадат шанс и идеи на Харманли да си запазят техните складове (ако имат още, де), на София да си запази Захарна фабрика (ако не е срутена дотогава) и т.н. и т.н. Именно за това става дума, когато се говори за „столица“ – да бъдеш пример, новатор и да измисляш нови начини да се справяш с проблемите си. Защото, ако вдигнеш ръце и казваш „Всичко е законно, имат си разрешителните“, не си нито столичанин, нито културен. За европеец да не говорим.

III

Когато бяхме избрани за „Европейска столица на културата“ , наистина беше свършена само малък процент от цялата работа. Много хора го казаха, малко го чуха. Европейското жури ни посочи и каза, „вие ще сте“. Нашата работа – на гражданите, медиите, на самите институции – е да успеем заедно да забъдем столица. Гражданите се стараят, но вероятно се изисква още повече активност – в противен случай нямаше да се търпи човек, като арх. Румен Русев в управителния съвет на „Пловдив 2019“ в продължение на 4-5 години. Някои медии също се стараят, други имат много път да извървят – например тези, непловдивските, които в последната седмица са разбрали кой е пловдивският кмет, но раздават присъди за Европейската столичност, и отнемането на титли (без да са способни да назоват тазгодишните ЕСК, например). Безспорно е, обаче, че най-много трябва да се постараят институциите, които да осъзнаят, че ако си вършат съвестно работата, ще видят у гражданите партньор, а не враг. Същото ще видят и у медиите, между другото. Столичността изисква да надскочиш себе си, да надскочиш дори законовите ти ограничения и от машина, която само подписва документи, да се превърнеш в гражданин, на който му пука за града.

Спорно е колко сме се променили от 1989-а до днес. До 2019-а има малко време, но вярвам, че е достатъчно, за да докажем, че промяна има. За да сме истинска европейска столица на културата, а не просто да са ни дали една награда, трябва да покажем, че всички сме „заедно“, наистина – както смелите пловдивчани, дошли в понеделник на жива верига, така и служителите в общини, министерства и пр., които все още нямат смелост да си признаят грешките и сипят обвинения в една или друга посока. Вярвам, че до 2019-а има шанс това да се промени, а ако това стане – ефектът ще е много по-дълъг от тази една празнична година.